Доминиканеца уморено изрече:
— В огъня.
Двамина от пратениците на преизподнята с железните лица тръгнаха към еретика. Но той пристъпи към огнената яма — една, две, три широки стъпки, — спря се, погледна ме, после се оттласна с могъщ отскок и отлепи окървавените си стъпала от калната земя. И падна по лице в жарта. А тя се разтвори, сякаш беше огнена лава, защото жарта пазеше очертанията си, но вече бе куха и се покриваше със сребърна пепел. И огънят погълна еретика — човека, който се нарече Боян от Земен.
Пленените еретици писнаха с един глас от двайсет гърла. Писна и далечната, но не чак дотам далечна крепост. Пищеше и някакво ято диви гъски високо в небето с гласовете на отчаяни, прокълнати души.
До монаха приближи един от железноглавите и рече с глас, който кънтеше изпод шлема му:
— А останалите?
Монахът му обърна гръб, погледна ме в очите и каза:
— В огъня.
Задгробният глас изрече:
— Сред глутницата от вълци може да има и заблудени овце. Измежду еретиците може да има и добри католици.
Монахът каза:
— Избийте ги всичките. Бог ще съумее да различи своите — на небето.
ТРЕТИЯТ ДЕН
1.
Срещнах Пейре дьо Моасак в една кръчма. Навярно е имало врява, дим и мирис на печено месо, а от огромното огнище е лъхал топъл дъх. Не, нямало е огнище. Откак Боян от Земен скочи в жарта, стоя далеч от всяко огнище. Не помня дали лицето на Пейре беше осветено от факла, или слънцето е надничало през тесен прозорец.
Помня само една белозъба усмивка. Винаги когато видя човек да се усмихва като Пейре — с устни, разтворени не за смях, а за поздрав към хората и към светлината, — тогава някаква бяла светкавица пронизва сърцето ми.
Хората на папата донесоха на Доминиканеца, че трубадурът Пейре тръгва към Търнов — да вземе свещената книга на богомилите. С него вървяха още трима души — жонгльор, гълтач на огън и коняр. И тримата не знаеха нищо за книгата. Пътуваха с каруца. Най-напред мислех да ги следвам, което не беше трудно, после реших, че по-просто е да стана спътник на Пейре. Аз бях Анри дьо Вентадорн, отивах до Константинопол. Лесно щях да накарам Пейре сам да ме покани да отида с него до Търнов. Кой можеше да разтвори ризницата ми и да стигне до пергамента, залепнал до гърдите ми — посланието на Инокентий III до цар Борил?
И тъй — отидох при Пейре. Не мога да се отърва от спомена за усмивката му. Чудех се какъв еретик е този млад засмян русокос мъж, който се радваше като дете, че е жив и може да подари на хората своите песни. Той хем стоеше пред мен, напращял от здраве и хубост, и забиваше белите си зъби в жилав бут на глиган, хем в същото време витаеше из някакъв друг свят — с прекрасни дами, които нямаха нощни гърнета под ложето си, в градини, в които цъфтяха нетленни цветя и се лееха неземни песни. Трябва да призная, че веднъж сънувах света на Пейре. Как се оправяше трубадурът в нашия кален свят, където вместо прекрасната дама го гледаше Божията майка? Как Бог намираше място в сърцето му, заето от любов към жените? Нали за него, еретика, нашият земен свят бе създаден от Сатаната? Полека-лека разбрах, че любовта на Пейре презира студената пресметливост и жестокостта на хората, че тя прелита над оградите на замъци, че тя те пита дали си човек, а не дали си благородник. Пейре ме гледаше с разширени от възхита очи не защото бях от петото поколение владелци на замъка Вентадорн, а защото носех същото име като Бернар дьо Вентадорн. То се знае, той веднага ми протегна лютнята си — на нея можеше да се дрънчи като на китара и да се стърже с лък като на виола, — та той ми подаде лютнята си, за да му попея. Като че ли всички от рода Вентадорн трябваше да са трубадури. Върнах му я с кисела усмивка.
През нощта не спах. Когато приех заръката на папата, мислех, че съм избран и защото съм убивал и съм готов да убивам. Такъв бях — войник и убиец. Мислех си, че навярно трябва да убия хората, които носят или пазят Свещената книга. Бях готов на убийство. Сега, когато видях засмения рус великан с лютнята… Хубаво казваха закоравелите главорези, че ако искаш да убиваш някого, най-добре е дори да не го заговаряш, а мълчаливо да удряш. После, като познаваш човека, ръката ти трудно се вдига.
На утринта тръгнахме заедно. Изостанах и се върнах встрани от пътя, по който дойдохме. Разбира се ни следяха — трима нехранимайковци с ризници под закопчаните плащове. Можех да ги убия и тримата, но вдигнах рамене и препуснах след Пейре. Какъв бях, та Доминиканеца да ми вярва?