Стоях с гълъба в ръка, а той все кълвеше палеца ми. Чудех се дали да върна отново пергамента за крака на гълъба. После, като затърсих тънката струна от котешко чревце, видях, че е паднала и се е скрила в мократа трева. Пуснах гълъба и прибрах пергамента в пояса си.
Когато малкият ни керван пое към планината, препуснах с Пейре напред, докато останалите конници се загубиха зад поредния завой. Казах му:
— Пейре, аз не съм човекът, за когото ти разказах. Той опъна юздите на коня си и обърна към мен лице. Казах му:
— Меркит не бива да забележи, че говорим нещо важно.
И добавих:
— Да, аз съм Анри дьо Вентадорн. Изпратен съм от Папата да пленя вашата Свещена богомилска книга.
Пейре пребледня и се прегърби, като че ли му прилоша. Едва издума:
— Ти знаеш за книгата… Казах му:
— Знам всичко.
Извадих от пазвата си свитъка с папския печат. Извадих и сгънатия пергамент.
— Това е послание на папа Инокентий III до цар Борил. А това е пергаментът, който донесе ваш гълъб. Играта е загубена, Пейре.
Той дълго мълча, като дишаше бавно и дълбоко — мъчеше се да дойде на себе си. Беше певец, но имаше сърце на воин. Накрая изрече:
— Игра… Не е игра.
И пак дишаше дълбоко и мълчеше. Мълчах и аз. Той пръв проговори:
— Знаеш ли какво означава за нас Свещената книга? Отвърнах му:
— Зная. Папата ми дава за нея пет хиляди златни венициански дуката.
Той намери сили да се изсмее, но все едно че плачеше.
— Пет хиляди дуката… За словото на апостол Йоан… Ала щом Спасителят бе продаден за трийсет сребърника…
Казах му:
— Пейре, ти си умен човек. Изучавал си гръцките мислители. Чел си арабски ръкописи. Вашето Пето евангелие е написано от един поп, наречен Богомил — или вие сетне сте го нарекли мил на Бога. Преди две и половина столетия, по времето на българския цар Петър, син Симеонов.
Той ми каза:
— А ти не си чел Четвъртото Евангелие. Там, накрая, нашият Спасител казва на апостол Петър, когато оня го пита за съдбата на апостол Йоан. „Господи, а с тоя какво ще стане?“ Нашият Спасител му казва: „Ако искам той да остане, докато дойда, тебе що ти е?“ Още тогава се е разнесла между братята тази дума, че този ученик няма да умре, докато Исус се върне. Анри — за пръв път в разговора ни той ме нарече по име — Анри, Исус още не се е върнал. И апостол Йоан е още жив.
Какво можех да му кажа? На човек, който вярваше, че апостол Йоан е живял хиляда и двеста години? Вярата затова е вяра, защото не се подчинява на разума. Най-сетне Пейре отново проговори. Каза ми:
— Отвращаваш ме.
Може би го каза ей така, без да мисли за последствията, като дете, каквото всъщност си оставаше. А може би искаше да ме обиди, да ме нарани, дори да ме накара да се сбием. Той, трубадурът с лютнята, срещу мене — боеца, чийто меч бе пронизал поне десет сърца. Мълчах. Той каза:
— Отвращаваш ме. Ти и всички римски лъжехристияни.
Казах му:
— За Рим лъжехристияни сте вие, еретиците. Той ми каза:
— Анри, Анри. Ти сляп ли си? Христос е проповядвал бедност, папистите тънат в злато. Христос е казал да прощаваме, да не убиваме, а римската църква преследва, изтезава, убива в името на Христа.
Казах му:
— И аз мисля като тебе.
Той извърна към мене бледото си лице. Остарял беше, устните му се бяха стопили, очите — угаснали. Гледаше ме с недоверие — а като че ли и с надежда.
Повторих:
— Да, и аз мисля като тебе. Той попита:
— Тогава… защо служиш на папата?
Отвърнах с глас съвсем нехаен, но усещах горчилката в него:
— Ти го каза — папистите тънат в злато. Папата плаща добре.
Пейре изрече с презрение: — Ти си наемник…
Въздъхнах дълбоко. Тези приказки не ме забавляваха, а на всичко отгоре бяха губене на време. Казах му:
— Аз пък се отвращавам от тази нелепа увереност на фанатиците, че те винаги са прави.
Пейре ми каза:
— Тридесет хиляди избити в Безие. Двайсет хиляди в Земен. Хиляди клади в Прованс, Ил дьо Франс, Германия, Ломбардия, България. Изтезавани, изгаряни, заравяни живи. Ние ли сме фанатиците? И ти си на другата страна…
Казах му:
— Не съм на ничия страна.
Той ми каза с глухия глас на болник и с мъдростта на старец:
— Това е невъзможно. Ти не искаш да избираш, но другите са те избрали. Винаги, винаги — всеки е от едната или другата страна. А тези, които се заблуждават, че са по средата — те най-много ме отвращават.
Заболя ме. Но бях далеч — оттук до звездите — да измъкна меча си и да хлопна този хлапак по главата с плоското на острието. Казах му: