Казах решително:
— Книгата няма да стигне до Прованс. Къде е сега?
Кардиналът каза:
— В България.
Доминиканеца каза:
— Албигойците ще изпратят един трубадур — Пейре от Моасак, — който трябва да пренесе книгата или да води български пратеници. Ще тръгнеш след него и ще стигнеш до книгата.
Казах:
— Тръгвам още днес.
Кардиналът каза:
— Опрощавам отнапред всички грехове, които можеш да сториш в тези дни, когато гониш книгата.
Разбрах — пращаха ме да уловя книгата, все едно че ми заръчваха убийство — или много убийства.
Кардиналът каза още:
— Тъй като ще бъдеш измежду еретици, дори тяхното дихание може да застраши спасението на вечната ти душа. Затова запомни само една дума — тя е ключ към спасението. Нетърпимост.
И повтори, като отделяше сричка от сричка:
— Не-тър-пи-мост. Сега кажи ти.
Казах:
— Нетърпимост.
Тъй направих първата крачка към Свещената книга.
5.
Бавно възлязохме по тъмните подземия на затвора Сан Анджело и едва не възкликнах от радост, като видях синьото небе. Дадоха ми шепа монети и ми казаха да чакам знак за тръгване. И веднага след мене поеха двама здравеняци. Минаха три дни, те не се отделяха от мене. Не се криеха — в гостоприемниците сядаха на съседна маса, а щом нямаше място — и до мене. Единият спеше пред прага ми.
На третата нощ прекрачих тялото на заспалия си страж и тръгнах да диря Доминиканеца. Знаех го къде нощува — в някакво убежище за странстващи монаси.
Минах по ходник, който вървеше през стени, дебели като на крепост. Влязох във вътрешния двор. Прозорчето на килията на Доминиканеца светеше. Когато приближих, чух дълбоки, приглушени стенания. Настръхнах и побързах да почукам на вратата. Отвори ми Доминиканеца, наметнат с груба бяла дреха. Цялата килия сияеше — горяха десетина свещи, наредени по ъглите, направо на пода. Лицето на Доминиканеца бе потно и измъчено, разширените му зеници чернееха, устните му трепереха. Приличаше на човек, който се е отдавал на таен порок. Заприлича ми — прости ми, Боже — на жена.
Видях върху овчата кожа, просната на пода, триопашат бич. Доминиканеца се беше самобичувал.
Изведнъж разбрах защо мислех, че вече съм срещал Доминиканеца. Той ми напомняше за свети Доминик — сега го наричат светия, тогава се наричаше просто Доминик де Гусман, но го обявиха за светия няколко години след смъртта му. Доминиканеца бе висок колкото своя учител и като него бавно извръщаше глава, за да вдигне внезапно поглед с блеснали очи, сякаш насреща ти светваха върховете на две стрели, заредени в един арбалет. Като Доминик и той протягаше двете си ръце напред, пред гърдите, с разтворени длани и като че ли те отблъскваше от себе си, докато искаше да те прегърне.
Признах си, че от доста време почнах да оприличавам хората, които срещам, на други, които вече познавам. Оприличавах ги и на животни. Объркан от този поток на лица, разсъдъкът ми се мъчеше някак да ги подреди, за да може да ги обхване. Казах си: „Лъжа се, как мога да помисля, че този човек прилича на Доминик?“ Защото Доминиканеца доказваше как може външната прилика само да подчертае колко далече е подражателят от своя кумир. Колкото е далече мърлявото черно коте от черната пантера.
Срещнах Доминик — тогава все още не беше светия — в дъждовен ден, на кална пътека. Вървеше начело на дванайсет мъже, и те гологлави, мокри и боси като него. Далеч назад го следваше тълпа мъже и жени — този ден той искаше да върви сам с учениците си. Черна верига тежеше на раменете му, но той крачеше с вдигнато чело, сякаш носеше корона. От двете страни на гърдите му висяха двата му сандала, той пренасяше на плещите си невидимо същество, от което се виждаха само сандалите. То — съществото, — слизаше от раменете му в градовете, защото Доминик обуваше сандалите. И дванайсетте ученици приличаха на него, както му приличаше Доминиканеца пред мене — толкова, колкото котетата приличат на пантера.
Виждал съм Доминик, изписан на стени на храмове и домове, върху пергаменти и ръкописи. Къде са видели живописците това кръгло лице, тези пухкави устни, тези извити вежди? И как са имали дързост да изпишат папата над Доминик и как светията отдолу го благославя? Та папата не заслужаваше да целуне окървавените и кални нозе на човека, когото срещнах! Сетне ги видях двамата с Франческо от Асизи — Доминик като издялан от обсидиан, онова черно вулканично стъкло, Франческо светъл като планински кристал. Беше на събора в Санта Мария деле Аньоли, където се събраха пет хиляди монаси. Обичах Франческо, но тогава си помислих, че ако би трябвало да следвам единия, то бих тръгнал след Доминик. Те бяха двамината бедняци, които поискаха да ги положат голи на гола земя, когато умираха — а сега, след двайсет и пет години, францисканците имат хиляда манастира, а доминиканците петстотин.