Можеше ли наистина да е от рода Вентадорн? Говореше като чужденец, а всички в нашия замък говореха провансалски като своя роден френски език — земите ни бяха току до Северен Прованс, делеше ни само една планина. Питах, разпитвах — нито един Вентадорн не се бе сражавал на страната на албигойците. Тъй, без да искам, научих вести за родния замък. И станах още по-самотен.
Разбрах, че разсъдъкът ми се опитва да избяга от самия спомен за Боян, като се забъркваше в съждения за букви и названия. Уж търсеше човека, но всъщност размиваше очертанията му, като ръка, която чисти замъглен и избледнял стенопис и го изтрива.
Да, никога нямаше да науча истинското име на човека, който скочи в кладата. Но човекът бе съществувал! И сега той живееше само в мене.
Тук всички ме знаеха като Анри, не казвах, че съм от Вентадорн. В Тулуза имаше стотици рицари, в града влезе и Рожер Бернар от Фоа. Симон дьо Монфор обсади Тулуза. Той държеше и Нарбонския замък, който сега е в града. Странно време беше — Тулуза изпрати посланици при Симон, които веднага бяха оковани във вериги. А епископ Фулкон, който окова пратениците, най-злият враг на тулузци, се разхождаше по улиците на града и ги заклеваше да се предадат, френските отряди стигаха дори до църквата „Свети Стефан“. Рицарите на Симон, закалени в битки и турнири, с презрение сечаха гражданите, които се съгласяваха да умрат от мечовете им. А накрая французите се скриха в катедралата, победени от храбрия и яростен народ. Стените на Тулуза бяха изравнени със земята от Симон, тулузци ги вдигнаха отново и никъде другаде не биха могли да се видят по-знатни и по-богати копачи и зидари. Работеха и графове, и рицари, търговци и тъкачи, жени и деца.
Странно беше времето. Странен за самия себе си се усещах и аз — прероденият Анри. Не се биех — от коя страна трябваше да се бия?
Седях върху греди, които миришеха на току-що отсечен бор. И гледах, французите заемаха височините около Тулуза, целите в безценни лозя, от които бе изтекло виното и златото на града. Прелестни крайградски къщи пъстрееха по склоновете и хълмовете, потънали в зеленината на орехи, бадеми и кестени. Всяка сутрин след отслужване на месата от френския стан излизаха отряди, въоръжени с брадви и мотики. Те сечаха лози и дървета, а домовете сриваха до основите. За цели три месеца пред очите ми този рай — построен и отгледан с толкова труд и обич — се превърна в пустинен бряг.
Гледах и мислех. Когато бях само Боян в селото на еретиците, бях посвоему щастлив. Бях спокоен и безметежен като силната и чиста планина. Сега бях само Анри. В сърцето ми властваше разруха като в изпотъпканата и изпосечена Тулуза. Душата ми мъждукаше като свещ в изоставен и пуст дом. Изтощен бях като надигнал се след тежка болест. Казват, че така се влачели ония, които са били обсебени от зъл дух, след като духът е прогонен. Как пишеше в Евангелието? „Когато нечистият дух излезе от човека, той минава през безводни места и търси покой. И като не намери, казва: ще се върна в дома, отгдето съм излязъл. И като дойде, намира го преметен и нареден.“
Тогава при мене на стената дойдоха двама души и седнаха на камъните. Те ме попитаха: — Ти ли си Боян от Земен? Помислих малко и признах: — Аз съм.
Защо отново се нарекох Боян? Отвърнах, без дори да се замисля. Сега имах достатъчно безсънни нощи, за да Ви отговоря. Зашото Боян имаше път пред себе си, защото имаше хора, които вървяха с него и до него по този път. Но нали Анри можеше да се присъедини към кръстоносците? Там Анри трябваше да застане най-отдолу — хайде, нека да е по средата — на тази пирамида, на чийто връх стояха папата и кралят. Над мене, Анри, щеше да стои моят сюзерен, той от своя страна щеше да е нечий васал. При богомилите нямаше сюзерени и васали, нямане епископи, архиепископи, кардинали, легати — всеки беше равен на другия. И друго, и друго — все още исках да докажа на Боян, че струвам и дори съм по-добър от него. Не бях ли го доказал?
По-старият от двамата мъже ми каза:
— Брате, ти си избран до века за дълга да бъдеш пазител на Тайната книга. Дойдоха гълъбите от българската майка-община и казаха да те намерим. Книгата те иска.
5.
Тъй се върнах под ярема на Свещената книга. Дългът ми повеляваше да я пазя със своя живот и живота на другите. Богомилската забрана да не посягам на живо същество бе снето пред мене. И аз убивах. Гонеха книгата — ще рече мене, както не са гонили най-кръвожадния върколак-людоед. Но скоро половината от моите гонители побягваха, когато най-сетне заставаха пред лицето ми. Другата половина бяха заслепени от алчност или от верска нетърпимост, или от вироглава гордост — да победят „Рицаря на Свещената книга“. Защото така бяха почнали да ме наричат. Те умираха.