Да, много загубих в Палестина, но успях да видя, че враговете ни също са хора, а не изчадия адови. Саладин, кюрдът, в дните на примирие ни изпращаше кошници с плодове. Той със своите си ръце напои умиращия от жажда йерусалимски крал. Дори свети Франциск възкликна: „Мюсюлманите са по-чисти духом от християните“ — и напусна нашия стан.
Върнах се във Франция с объркано сърце и шепа злато в пазвата. Заскитах от университет на университет с нечиста и развратна тълпа от ученици, която само шумеше, биеше се с граждани или със стражите, грабеше или просеше. Четох Абеляр, Авероес и Маймонид. Но как можех да дера гърло по кръчмите аз, който бях видял изсечена гора с набити клетници върху дънерите? Върнах се при меча и щита, получих шпорите на рицар.
Взех отново кръста в Шампан, в замъка Екри, след турнира, в който съборих от коня самия граф Луи дьо Блоа — вечна му памет. Заедно с мене — трябва да кажа „Аз с тях“ — кръста целунаха Рено дьо Монмирай и самият Симон дьо Монфор, палачът на албигойците. Кардинал Пиер от Капуа даваше на всеки кръстоносец опрощение на всички грехове, които е сторил, но и които е изповядал — ако носеше кръста само една година. Признах си, че съм пожелал жената на брата си. Една година в служба на Бога е нищо и никакво разплащане за такъв грях.
Ние не освободихме гроба Господен. Венецианският дож Дандоло — тогава деветдесетгодишен старец — намери път да си отмъсти на ромеите, които го бяха ослепили. Уж ни водеше Бодуен фландърски, но умът и сърцето на похода беше слепият Дандоло. Още го сънувам изправен до знамето на свети Марко. Папа Инокентий отлъчи венецианците, но после ги опрости, защото получи Източната църква — и поиска една пета от плячката. Борбата за престола на Ромейската империя беше наниз от предателства, ослепявания и убийства. Ние върнахме Исаак — друг клетник, ослепен от брата си. Но ромеите въстанаха, синът му Алексий бе убит, Исаак умря от мъка.
И ние влязохме в Константинопол. Нашите кръстоносци изнасилваха монахини върху патриаршеския престол. Обличаха монаси в женски дрехи и ги караха да се съвокупляват помежду си. Ограбиха църквите и продаваха светите мощи. Бронзовите изваяния на Праксител и Скопас претопиха в груби монети.
В дворците намерихме такива съкровища, че като свидетелствам според истината и съвестта си, пиша: „Откакто светът е създаден, не е ограбвана такава плячка в нито един град.“ В три църкви пред стража от французи и венецианци бе струпана плячка за осемстотин хиляди сребърни марки и двойно повече бе скрито от крадците. Граф Дьо Сен Пол повели да бъде обесен с щита си рицар, който бе задържал за себе си торба златни нумизми. Ако трябваше да се беси всеки крадец, нямаше да останат живи да ги погребат.
И аз трябваше да бъда обесен.
Върху развалините на Източния Рим изникна Латинска империя. Но Венеция получи, кажи-речи, цялата древна Елада, островите на Егейско море и Крит. Гордата морска република имаше повече земя от всички кръстоносци.
Три седмици след Великден за император бе избран граф Бодуен дьо фландър и Дьо Ено. Сетне графовете и бароните се метнаха на конете и тръгнаха да завладяват земите, които им се паднаха при голямата подялба. А мнозина дори не можеха да произнесат имената на новите си замъци.
За пръв път, откак зърнах отдалеч стените на бащиния си замък, поисках да си имам и аз една кула, където да се оттегля. На двайсет и пет години вече се изморих да убивам и да гледам как убиват.
Тогава ромеите въстанаха и се разбраха със своите вечни врагове — българите. Нашият император тръгна срещу Йоанис, краля на Влахия и България, и ние бяхме разбити от българите в битката при Адрианопол. Граф Луи дьо Блоа бе убит заедно със стотици знатни люде, чиито имена нямам време да изброя, а император Бодуен отиде в плен. Плениха и мене. Прекарах в престолния град на българите — Царевград Търнов — две години, до смъртта на крал Йоанис, или Йоаница, а българите го наричаха Калоян. Срещнах го няколко пъти — беше чуден човек, с цяла глава по-висок от хората си, с неистов блясък в очите — като обхванат от бесни страсти, но окован с нажежени вериги, които иска да разкъса. Жилите по челото му, врата му и ръцете му бяха издути и туптяха, като че ли сърцето му ей сега ще се пръсне. Или като че ли имаше три сърца. Той беше третият брат — и двамата му братя били царе преди него, но били убити. Разказваха ми, че когато и тримата били живи, живеели единни като човек с три сърца.