Светослав Славчев
Странното огледало на фантастиката
„Голямата литература е литература на големите нравствени конфликти.“
Мисълта е на Боало — афористична, остра. Можем да се съгласим с нея или не, но не можем да отречем онази значителна част истина, която тя съдържа. Вярно е, че голямата литература не е задължена единствено на нравствения конфликт, но той бележи с присъствието си почти всички литературни творби, преживели вековете. Едип и Антигона, Хамлет и Дон Кихот, доктор Фауст и Разколников — това са символи на нравствени противостоялия и литературата ги е създала като такива символи.
Светът кипи от конфликти — религиозни, етнически, политически, класови, правови… За наше нещастие редът е твърде дълъг. Но нравствените конфликти са по-особени. Те са по-дълбоки и по-общи в съзнанието на хората. И освен това дават своята окраска на почти всички други конфликти. Няма религиозна война, която да е само религиозна, да не се намесва вярата в справедливото и несправедливото. Всеки съдебен процес е в известен смисъл и нравствен съд. Защо Пилат трябва да си измие ръцете, само ритуал ли е това? А съдебното убийство на Сократ какво е: политически, религиозен или нравствен акт?
Нравствените конфликти — и в живота, и в литературата — винаги са били най-значимите. Причината е една — при тях биват нарушавани нравствени норми. А нравствените норми лежат в най-дълбоките пластове на съществуването на човечеството. Или казано по-точно, свързани са с най-общите условия, при които човек въобще може да оцелее. Затова важат за всички епохи, за всички строеве. „Не убивай човек!“, „Спаси децата и жените!“, „Не лъжи!“, „Защити приятеля!“ — това са постулати, които са определяли и определят живота и смъртта на Хомо сапиенс като вид. Дали са били записани и скрижалите на Мойсей, не е толкова важно. Те са записани много по-сигурно в родовата памет на хората.
Нравствените норми в своята прастара функция пазят общочовешки ценности — не расови, класови, съсловни или други. Пазят в далечната си цел самото съществуване на човечеството. Те са, образно казано, вътрешните закони на отбраната на Човечеството срещу Големия Враждебен Свят. Затова противостоянието срещу нравствените норми — отразено в цялото изкуство, не само в литературата! — вълнува хората така дълбоко.
Както всеки друг конфликт, и нравственият има своя анатомия, свои елементи, от които се изгражда. Какви са те, ако определението елементи въобще е подходящо в случая?
Това са на първо място борещите се страни. Човек срещу човек. Род срещу род. Индивидът срещу семейството и обществото, срещу цялата враждебна Вселена. Страните може да са две, три или повече и в борбата те представят не само себе си като личности, но и определени нравствени ценности или отрицание на такива ценности. Чест е и вътрешният конфликт у една личност — и когато е самостоятелно явление, и като съпътствуващ конфликт. Лесно е да се види обаче, че трагичното раздвояваме, борбата със съвестта е всъщност интериоризация на борба с друга личност, група или цялото общество.
Страните в конфликта изразяват своя нравствена оценка, те затова са страни. Дори в особените случаи, когато една от страните е див звяр, комуто човешкият разум е недостъпен, или срещу човека се е изправила враждебната природа — нравствен конфликт пак може да бъде провокиран. Тогава природата се антропоморфизира като страна или по-често — предизвиква нравствено раздвояване.
Конфликтът има и свой живот. Той се заражда при определени предпоставки и достатъчна мотивация. Тя дава началния тласък. По-нататък той се развива, угасва или се разгаря в зависимост от поведението на враждуващите страни. И стига до своята развръзка, ако въобще е разрешим. Защото съществуват и неразрешими конфликти. Те не умират дори със смъртта на борещите се страни, а са готови да възкръснат и да се въплътят в техните приемници.
В развитието си един конфликт може да се промени по съдържание — страните да останат същите, а ценностите, за които се борят, да се заменят с други. Така чисто семейният конфликт може да прерасне в обществен или общочовешки. И обратно — съдържанието да бъде същото, страните да се сменят. Въпрос е доколко при такива основни промени може да се говори, че конфликтът е останал същият, не е вече друг, нов.
И още нещо. Всички елементи на конфликта — страните, предпоставките, съдържанието, динамиката и пр. — получават изява само при дадени условия на време и пространство. Това е очевидно. Всеки реален конфликт протича в реално време и пространство. Извън тях той просто ще е рожба на въображението. По-точно казано, съставните части на даден конфликт трябва да са реално съпоставими във времето и пространството. Не става дума за стария принцип на единство на времето и мястото на действието като в класическа пиеса, а именно за съпоставимост. Иначе конфликтът е невъзможен, защото се нарушават основни причинно-следствени връзки. Елементарно е, но все пак си заслужава да се изтъкне. Във всеки случай времето и пространството са координатната система на конфликта, те определят неговите параметри.