Джиани почувства, че космите щръкват на главата му. Как гигантът беше направил това? Как се беше сдобил с огън? Той нямаше нито кремък, нито стомана, нито жив въглен, носен в теракотена кутия.
— Как го направи, Гар?
— Направи? — Гигантът примигваше срещу него, сякаш въпросът нямаше значение.
— Как запали огъня? — поясни Джиани. — Как го постигна?
— Постигна? — Гар гледаше надолу към пламъците, челото му се сбърчи, сякаш размишляваше над въпроса. Накрая той вдигна поглед и поклати глава:
— Не знам.
Суеверна тръпка пропълзя по гърба на Джиани, но той се самоуспокои, че какъвто и да беше Гар, той бе негов приятел. Поне така си мислеше.
Ами ако не беше така?
Джиани се укори. В момента му беше безразлично дали смъртта ще дойде или не. И ако дойдеше, какво значение имаше дали ще бъде от студ или от ръцете на един луд.
Междувременно те се стоплиха. Момъкът вече чувстваше как топлината достига до него и му дарява приятното усещане за покой. Мисълта за храна мина през ума му, но той почувства, че стомахът му се съпротивлява. Болката в главата му бе прекалено силна, за да допусне такива размисли. Но топлината го приспиваше. Джиани усети как клепачите му натежават, но той се бореше със съня, защото забеляза как Гар поддържаше огъня с подпалките — парчета отчупена дървесина и корени, които беше натрошил и натрупал на купчина. Ами ако подслонът им се запалеше? О, младежът не се страхуваше толкова за своя живот, но му беше жал за Гар. Той си го представи нещастен, полугол, лишен от разум и залитащ да крещи сред пламъците. От тези мисли Джиани получи нов пристъп на болки в главата си. Не, трябваше да остане буден, защото те се нуждаеха от огъня. Хвърли поглед към профила на Гар — безизразен, но все още силен. Трябваше да остане буден и да пази… Но огънят беше толкова топъл и приспиващ, а дървото толкова меко…
„Не е нужно да стоиш буден“ — рече старият човек с развяваща се коса и брада.
Джиани се втренчи в него.
— Какво правиш тук, щом аз съм буден?
„Хубав въпрос — забеляза лицето. — Я да го преобърнем — щом ме виждаш, можеш ли да си буден?“
Джиани се огледа наоколо и не видя нищо. Старото лице сякаш плуваше в някаква празна тъмнина. Шокиран, той осъзна, че наистина е заспал. Заля го вълна на самопрезрение, че не можа да остане буден поне няколко минути, както бе решил. Тогава го обхвана тревогата — какво правеше Гар, докато той спеше? Какво ставаше с огъня?
— Но ако Гар заспи…
„Няма. Огънят го държи в унес и той броди в спомените си, докато гледа езиците на пламъците. Трансът ще го ободри толкова, колкото и сънят, но тялото му може да действа в случай на нужда.“
Джиани си отдъхна малко. Но сега, когато най-неотложното мина, друг въпрос се появи в ума му:
— Защо те виждам сега? Аз не търся отново смъртта!
„Наистина ли?“ Развяващата се коса откри очите и погледът им сякаш прониза Джиани до дъното на душата му.
Младежът потрепери, но се втренчи упорито в него.
— И така да е, какво от това? Но не мога да си го позволя сега, когато имам приятел, който зависи от малкото ум, който ми е останал. Ако си толкова загрижен за мен, защо не ме оставиш на мира или ми позволи аз да те оставя!
„Това е най-малката ми грижа за момента — каза лицето. — Не е достатъчно само да преживееш нощта, но трябва да останеш жив и след това.“
Джиани се намръщи.
— Теб това какво те засяга?
„Това е моя работа — каза лицето кратко. — Достатъчно е да кажа, че ти трябва да изиграеш твоята роля в тази работа — роля, която в е твой интерес и в интерес на твоя град, дотогава, докато ми е изгодно.“
Изведнъж косата се отвя от лицето, очите проблеснаха и болка прониза главата на младежа. Тя го парализира за миг, един дълъг миг, в който секундата сякаш се разтегна в час.
Накрая очите се затвориха, развятата коса ги покри и болката си отиде така внезапно, както бе дошла, оставяйки Джиани да гледа упорито втренчен, но вътрешно треперещ.
„Слушай! — повелително рече гласът. — Група цигани ще ти се изпречи на пътя! Ще минат оттук утре сутрин! Остави се на тяхната милост, присъедини се към тях, за да останеш жив и да се добереш до по-сигурно убежище!“
Внезапно Джиани бе обхванат от някакво упорство.
— Ами ако не го направя?
„Тогава ще умреш — рече лицето просто и строго, — от ръцете на кондотиерите или от студ и глад, но бъди сигурен, че ще умреш.“