— Защото, когато е уплашен или разтревожен, аз го залъгвам, като му обещавам, че един ден ще имаме собствена ферма, с градина, от която да изхранваме и малки, пухкави създания, с които той да си играе и да им се радва.
Циганите си размениха съчувствени погледи, толкова красноречиви, сякаш бяха произнесли на глас: „Глупак“.
Тогава възрастният се обърна към тях:
— Хубава приказка си му измислил, за да го успокояваш. Често ли става тревожен?
— Не толкова често — съчиняваше си Джиани, — но ние се натъкнахме на шайка бандити преди миля и нещо и те ни пребиха жестоко и взеха всичко, което имахме, дори и дрехите ни, така че той много внимава с непознати.
— Бедният момък — рече жената, като надникна през малката врата.
Старият циганин тръгна към Гар и гигантът отстъпи разтревожено.
— Няма да ти причиним зло, младежо. Всъщност и ние сме пътници като теб и сме се научили да се пазим от бандитите, много да се пазим. Ние не само, че няма да ти причиним болка, но и ще превържем раните ти и ще ти дадем топла храна — супа, както и други дрехи. Ще ги приемеш ли?
Гар изглежда се успокои малко.
Циганинът ги покани с жест и гигантът тръгна полека. Джиани го хвана за ръката, за да го побутва леко напред.
— Хайде, приятелю. Те няма да ти сторят зло. Ще ни подслонят за малко.
— Подслон — да — кимаха циганите. — Под фургона, наистина, но все пак е по-добре, отколкото изобщо без покрив.
— Под? — рече Гар обнадеждено и направи стъпка напред. Сърцето на Джиани трепна при този знак за някаква памет. И той обясни на възрастния човек:
— Веднъж ние получихме подслон при една циганка по пътя. Не бе много отдавна и той си спомня.
— Циганска жена? — Всички цигани се спогледаха, внезапно застанали нащрек. — Която е пътувала сама?
— Да, сама. — Джиани си спомни, че и на него това му се бе сторило странно тогава. — Казва се Медалия.
Циганите си размениха тайнствени погледи.
— Да, ние познаваме Медалия. Е, щом тя ви е подслонила и нищо лошо не се е случило, и ние ще го направим. Елате с нас.
— Благодарим ви от сърце! — Джиани тръгна напред, като влачеше Гар със себе си. Гигантът вървеше, макар и предпазливо.
Като наближиха, младежът разгледа циганите по-внимателно. Косите им бяха прикрити от пъстри кърпи, а брадите им имаха най-различни цветове — жълти, кафяви, черни, червени… Очите им също бяха различни — сини, кафяви, зелени, лешникови, сиви… Момъкът си помисли, че те много приличаха на всички други хора, които бе виждал у дома в Пирогия. Ако си сменяха дрехите, никога не би ги отличил. Облеклата им бяха ярки — в крещящо зелено, синьо, червено и жълто. Тук-там имаха едри кръпки. Ризите и панталоните им бяха много свободни, дори широки. Разтворените яки разкриваха яки шии и гърди, а панталоните им бяха напъхани в ботушите. Те носеха колани в контрастни цветове, а мъжете и жените имаха еднакви обеци и гривни. Търговецът в Джиани се учуди дали бяха от истинско злато.
Сега, когато керванът беше спрял, около новодошлите се натрупаха още цигани и приятелите видяха жените им. Една от тях хвана Гар и Джиани за ръка, поведе ги напред и рече:
— Елате, бедни момчета, сигурно сте полумъртви от студ и глад.
Отначало Гар се дърпаше уплашено и Джиани трябваше да го увещава:
— Госпожите са добри, Гар! Виж! Добри! — Той се здрависа с една млада жена и се удиви колко беше хубава. Пожела да може да направи нещо повече. Пода напора на внезапното желание той протегна ръка и докосна кестенявата й коса, без забрадка, която да я скрива.
— Мога ли?
В първия момент жената се стресна и се отдръпна, после му се усмихна кокетно и отново пристъпи напред. Джиани помилва косата й, после се обърна към Гар и каза:
— Мека. Топла.
Жената се стресна и се отдръпна бързо, когато Гар вдигна ръката си.
— Той няма да ти направи нищо лошо — обеща Джиани.
Предпазливо жената пристъпи отново напред и рече:
— Само веднъж.
Ръката на Гар се отпусна — той погали косата й, после устните му се разтегнаха в блажена усмивка:
— Малка, топла. Зайче!
Цялата група цигани се затресе от смях, „зайчето“ най-напред, после тя улови Гар за китката и задържа ръката му.
— Ей, зайче! — извика един от младите мъже.
Друг рече:
— Зайче, мога ли да те помилвам и аз?
Но едно от момичетата щракна с пръсти:
— Зайче, наистина! Кажи му, че е просто един воден плъх, Есмералда!
— Ай! — извика по-старата жена. — И не му позволявай да те закача!
И така, смеейки се и бъбрейки, те хванаха замаяния Гар под ръка и го поведоха към близкото поточе, където го измиха, избърсаха и му облякоха цигански дрехи на гърба — макар че, както по-рано и Медалия, трябваше дълго да импровизират заради ръста му. Гар беше много разтревожен през цялото време. Бялото на очите му проблясваше и той отправяше странни погледи към Джиани. Ободрителните думи на младежа, както и грижите, полагани за него, явно донякъде успокоиха Гар, защото той не изпадна в истерия.