„Те сигурно щяха да го направят — помисли си Джиани мрачно. — Но ако това станеше, той щеше да има сметки за уреждане с тези фалшиви цигани.“
— Не мога да понеса мисълта за такъв съюз — щракна с пръсти принцът. — Реджиналди да се обединят с Векио, да не говорим за не толкова благородните фамилии! Не ми е особено приятно да имам обща кауза със стари неприятели — но почти започвам да мисля, че търговците могат да бъдат по-голяма заплаха от моите „другари“ аристократи.
Думите му смразиха кръвта на Джиани — особено фактът, че бе използвал думата „другари“, а не „съперници“ или „врагове“.
Но нямаше време да обмисля това надълго и нашироко — свистенето на пукащи пръчки в ръцете на преследвачите се чуваше все по-наблизо и по-наблизо. Джиани можа да чуе тропота на ботушите им в храста отдолу. Той вдигна камъка, като се напрегна да го хвърли…
Една сянка падна върху него, затъмнявайки нишата, където те се криеха — сянка на мъж с шлем и ризница — войник!
Девета глава
Изтрака оръжие, изпука пръчка и тежките ботуши спряха, защото се чу вик от другата страна на пътя.
— Какво? — гласът на войника прозвуча сякаш до самото ухо на Джиани. — Какво беше това?
— Един заек — долетяха пълни с разочарование думите на другия войник. — За момент се надявах…
Надявал се? На какво? И той също не беше от благороден произход, както и Джиани… Защо тогава?
Тропотът на ботушите започна да се отдалечава — невероятно!
— Сигурен ли си, че си претърсил всяка цепнатина? — чу се по-дълбок и повелителен глас.
— Да, сержант — отвърна войникът, чийто глас се отдалечаваше все повече и повече. — Тук няма никакви процепи в скалите.
Джиани седеше замръзнал и не можеше да повярва на ушите си и на късмета. Наистина ли човекът не го беше забелязал? Невъзможно беше!
Заек. Трябва да е било заек! Бяха спасени от един заек!
Там имаше един войник — един-единствен откъм тяхната страна на пътя. Джиани отново стисна камъка, като събираше сили и се приготвяше за борба. Войникът можеше да погледне към нишата между големия камък и скалата…
Но нищо такова не се случи. Един по един те отминаваха, като си подвикваха закачки и обиди, а сержантът им крещеше да гледат, а не да се смеят така шумно. Може би защото това не ги интересуваше, или по някаква друга свръхестествена причина — те отминаваха. Отдалечаваха се, а копитата на конете потропваха покрай бегълците. Гласовете на принца и съветника му заглъхваха в далечината. Джиани все още седеше приведен, стиснал камъка, но вече не така силно, като все още не вярваше, че са се спасили.
Накрая Гар се размърда, изпълзя на ръце и колене, надникна иззад големия камък и накрая се изправи, като гледаше втренчено с широко отворени очи след войниците с безизразно лице.
— Отидоха ли си? — изправи се Джиани.
— Отидоха — потвърди с кимване Гар. — Всички си отидоха.
Бавно Джиани започна да разглежда наоколо. Невероятно, но беше истина — войниците бяха минали покрай тях и бяха изчезнали сред дърветата, прикриващи пътя, и прахът от отминаването им бе започнал да се разсейва.
— Да вървим ли сега? — погледна го въпросително Гар.
— Да! — окопити се младежът. Не трябваше да губят тази възможност! — Но нека да вървим не надолу по пътя, Гар, а горе по билото на планината, после да изкачим следващото било и по-следващото, докато се избавим от опасността да се натъкнем отново на принц Реджиналди и неговите хора!
Те откриха друг път, но той бе в посока изток-запад. Все пак шосето от Пирогия ги бе водило на запад към планините, а също и на север, така че Джиани поведе Гар на изток. В най-лошия случай, предполагаше младежът, щяха да следват посоката на морския бряг, където можеха да си направят сал и с него да доплуват до вкъщи, ако се наложеше.
Когато се смрачи, Гар дръпна спътника си за ръкава, като посочи към залесения склон от дясната им страна и се зае да го изследва. Джиани го последва учуден, когато изведнъж гигантът посочи към едно повалено вечнозелено дърво. Трябва да бе паднало съвсем наскоро, защото много малко от игличките му бяха станали кафяви. Младежът веднага разбра причината: стволът бе пречупен под линията на клоните, но не напълно. Той сочеше надолу, като даваше достатъчно място за сядане. Приятелите се захванаха за работа и като отчупиха и почистиха долните клони, можеше вече да се лежи под дървото. Те си направиха палатка, а окастрените клони им послужиха за дюшеци.
Тогава Гар отново го изненада, като се появи с наръч корени и някакви треви, така, че те все пак не си легнаха гладни. Докато се хранеха, една мисъл изскочи в ума на Джиани и той погледна към Гар, пресмятайки риска да я каже. Накрая любопитството му надделя и той попита много внимателно: