— Започна ли да се възвръща разумът ти?
— Разумът? — Гар го изгледа изненадано, после се намръщи и се замисли над въпроса. Накрая рече: — Да.
Вълна на облекчение премина през Джиани, но след нея се прокрадна съмнение. Колко бързо щеше да си възвърне целия разум?
И, разбира се, съществуваше възможността Гар да се преструва.
На следващата сутрин те поеха отново надолу по пътя, като Гар спираше от време на време, за да бере горски плодове от храсталаците и ги разделяше с Джиани. Младежът заключи, че гигантът бе живял в планината през детството си и старите знания сега изплуваха несъзнателно на повърхността, подтикнати от глада. Самият Джиани, роден и израснал в града, би събрал както полезни, така и отровни плодове.
Те отбиха от пътеката през една хълмиста местност, в средата на която имаше обширна долина. Джиани се спря удивен — досега той не бе обръщал особено внимание на гледката наоколо, тъй като бе твърде загрижен за водачите, мулетата и товарите. Сега обаче, без стоки, които да пази, той стоеше с лице към панорамата и макар че бе вцепенен от студ, пейзажът спря дъха му.
— Хубаво, нали? — измърмори Гар до него.
— Да — съгласи се Джиани, после го изгледа остро. — Колко си спомняш сега?
— Повече. — Гар притисна ръка до главата си. — Помня дома си, помня идването ми на Талипон, срещата ми с теб. — Той тръсна глава. — Трябва да направя усилие. Ще мога да говоря отново правилно, ако поработя върху това.
— Помниш ли срещата ни с циганите?
— Не, но все пак трябва да сме се срещали с тях, нали? — Гар погледна към ярките си дрехи. — Аз… си спомням войниците, които ни търсеха.
Джиани кимна.
— Циганите са им казали за нас.
— Тогава ще направим по-добре да вървим голи, отколкото в дрехите, които те ни дадоха. — Гар започна да се мъчи да си свали ризата, но Джиани го спря.
— Планинският въздух е студен. Можем да кажем, че сме откраднали дрехите, докато циганите са спели.
Гар се спря и го изгледа втренчено:
— Да откраднем от цигани? И си мислиш, че само моят мозък е размътен.
Подозрението се възроди отново в Джиани.
— Преструваше ли се тогава?
— Да се преструвам? — Гар огледа долината. — И да, и не. Бях ужасно объркан, когато се събудих и открих, че съм се озовал заедно с теб в някакво блато и не можех да си спомня нищо — нито миналото си, нито дори името си, нито как съм дошъл дотука. Ти ми изглеждаше като приятел, затова тръгнах с теб. По-нататък? — Той тръсна глава. — Всичко ми се появява и изчезва. Помня, че спах под някакъв фургон, помня войниците, които минаваха и помня всичко, откакто се събудих тази сутрин. — Той трепна. — Сигурен съм, че празнините ще се запълнят постепенно, с течение на времето. Дори и само като говоря с теб сега, започвам да си възвръщам навика за правилна реч.
— Слава Богу, че умът ти не е изчезнал съвсем — рече Джиани с дълбоко облекчение. Но все пак подозрението остана — Гар можеше и да лъже. Той се опита да отхвърли тази мисъл като незаслужаваща внимание, но тя остана в главата му.
Гар посочи надолу по склона.
— Там има едно разклонение на пътя, откъдето ти каза, че можем да тръгнем на североизток към брега или на северозапад към Наворика. Изглежда, че и ние като Шредингерската котка сме вървели и по двата пътя.
— Шредингер? — опули се Джиани, като се намръщи. — Кой беше той?
— Ами човекът, който е притежавал котката — усмихна се широко Гар. — Никога не знае накъде отива, докато не пристигне там, защото е била на две места едновременно и идва момент, в който трябва да реши и избере — нещо като мен през тези последни дни. Хайде, нека поемем на юг от разклона и тогава двете ми части могат да се съединят отново.
Той потегли надолу по склона и Джиани го последва, като се чудеше дали не предпочита едрият мъж да бъде без ума си.
Когато стигнаха до разклона, видяха други двама пътника да се задават по другия път. И двете двойки спряха и се изгледаха внимателно.
— Добро утро — рече накрая Гар. — Ще бъдем ли спътници по пътя?
— Никога не съм виждал цигани без племето и фургоните си — отвърна непознатият.
— О, ние не сме цигани — обясни Джиани. — Ние само откраднахме тези дрехи от тях.
Човекът се ококори:
— Откраднали сте дрехи от циганите? Винаги съм си мислил, че обикновено става обратното.
— Циганите винаги са обвинявани за много кражби, които не са извършили в действителност — обясни Гар. — Много е лесно да прехвърлиш някоя загуба върху тях, защото те са винаги на път и не могат нито да го отрекат, нито да го потвърдят. Във всеки случай, изглежда, че не пазят въжетата си с пране по-добре от другите. — Гигантът подаде ръка. — Аз съм Гар.