Другият мъж я пое внимателно.
— Аз съм Клаудис. — Той кимна към другаря си. — Той е Бенволио.
— Приятно ми е — рече Гар и погледна към Джиани.
Младежът се усмихна, като разпозна сигнала и пристъпи напред с отворена ръка.
— Аз съм Джиани. Ние загубихме нашите дрехи, когато имахме лошия късмет да срещнем шайката на Стилето.
— И вие ли? — Бенволио се втренчи в Джиани, докато държеше ръката му. — Мислех си, че ние сме единствените с този лош късмет.
— О, наистина ли? — Младежът го огледа от главата до петите. — Вие сте се отървали малко по-леко от нас — оставили са ви поне дрехите.
— Е, поне това. — Бенволио отпусна ръка с кисела гримаса. — Взеха ни каруцата и магарето и всичките ни стоки, но поне ни оставиха дрехите.
— А на нас заграбиха целия обоз със стоки, заедно с водачите, за да ги продадат на галерите — рече Джиани с тъжно лице. — Те и нас щяха да откарат, ако не бяха си помислили, че сме мъртви.
Клаудио съчувствено кимна.
— Сигурен съм, че и ние сега щяхме да се бъхтим на веслата на път за Венога, ако не бяхме избягали още щом ги чухме да идват и ако горите не бяха толкова гъсти, че да не могат да ни преследват с конете. Изглежда, че бандата на Стилето по-скоро би се лишила от плячката си, отколкото да преследва някого пеша.
— Не е глупаво от тяхна страна — отбеляза кисело Гар. — Защото те знаят, че вие, планинците, можете да имате малка армия, която да ги нападне.
Клаудио го изгледа учуден.
— Добра идея. Може би наистина трябва да имаме.
— Да, но ако бяхме планинци — рече Бенволио със саркастична усмивка. — Но тъй като не сме, каручката и магаренцето щяха да ни ги вземат още преди хората на Стилето да имат този шанс.
— Вярно, вярно — кимаше Гар. — Но още по-вярно е планинците да не са склонни да ни продадат на стилетовци, ако ни намерят. Може би ще трябва да пътуваме заедно.
Клаудио и Бенволио хвърлиха поглед върху огромния ръст на Гар и бързо се съгласиха.
Те вървяха по пътя близо час, преди да срещнат още двама спътника. Единият от тях се бе облегнал на другия и куцаше лошо — толкова лошо, че на моменти подскачаше, а лицето му се изкривяваше от болка. И двамата бяха облечени в парцали, а този, който не куцаше, имаше бледо лице и бе изпосталял от глад. Той изгледа Джиани и компанията му с гладни очи, сякаш щеше да ги изгълта. Вероятно това, което го задържаше, беше куцият му приятел.
— Добър ден — извика Джиани, като предложи отворената си длан. — Ние сме бедни пътници, които са загубили всичките си стоки заради бандата на Стилето, но все пак не успяха да ни направят роби. А вие кои сте.
— Крадец и просяк — щракна с пръсти куцият мъж, — току-що освободени от затвора на принц Реджиналди.
— Освободени? — ококори се Джиани. — Съдбата ви закриля и всички светии също! А аз си мислех, че ако човек веднъж хлътне в такава тъмна и зловонна яма като замъка — той изчезва завинаги.
— И ние така мислехме. — Крадецът все още изглеждаше замаян и неспособен да разбере добрата си съдба. — Но пазачите ни изхвърлиха, наругаха ни и ни изгониха. Рекоха, че вече сами трябва да си търсим препитанието, тъй като принцът се нуждае от тъмницата за по-важни затворници от нас.
— По-важни? — Тревогата взе да се усилва у Джиани. — Какви затворници?
— Не казаха — отвърна крадецът, — споменаха само, че щели да бъдат много.
— И всички затворници ли освободиха? — попита Гар.
— Почти всички — рече просякът. — Оставиха само един-двама убийци, а останалите ни пуснаха да се скитаме. Някои се придвижиха по-бързо от нас.
— Почти всички вървят по-бързо от нас — забеляза крадецът със саркастичен тон.
Просякът го погледна намръщено.
— Ако мислиш, че аз те забавям, Естрагон…
— Да ме задържаш? — изсумтя крадецът. — Та ти ме подкрепяш! Не виждаш ли колко здраво се облягам на теб, Владимир? Аз съм крадец, а не борец — и ние с теб винаги последни сме пристигали при останките от храната, която пазачите ни изсипваха в килията.
Пред очите на Джиани мина кошмарна картина на дузина мъже, струпани и биещи се над една купа с отпадъци от храна.
— Трябва да си починете — рече младежът, — и да се нахраните веднага щом намерим храна.
— Храна? — Крадецът се огледа и се усмихна недоверчиво. — Намерете, ако можете. Един ден и една нощ, откакто сме пуснати, не сме яли нищо друго, освен няколко шепи горски плодове, които намерихме край пътя — изсъхнали и горчиви, както и няколко стебълца от диво жито.