— Не можем ли да намерим нещо по-добро от това? — обърна се Джиани към Гар.
Едрият мъж се намръщи, но не отговори. Вместо това събра няколко плоски камъчета и започна да ги хвърля към полето край пътя. После се упъти нататък и след десет минути се върна с една примка, в която имаше няколко заека. Джиани реши, че харесва Гар, когато е с всичкия си.
Докато се хранеха, две още по-мръсни същества се приближиха до тях, куцайки. Единият мъж бе облечен в изцапани и изпокъсани шутовски дрехи и се подпираше на рамото на друг, който носеше дълга черна дреха с широки ръкави, по която имаше спечена кал. Старинната университетска шапка, която си бе нахлупил, също бе опръскана с кал.
От пръв поглед Джиани можа да види, че ръкавите имаха джобове за мастило и хартия и разбра, че мъжът беше учен, а другарят му — смешник.
— Ей, Владимир! — рече шутът с кух глас. — Намери ли храна?
— Да, защото срещнахме милостиви спътници — отговори просякът. Той се обърна към Джиани: — Ще направим ли грешка, ако поделим храната си с Винченцо и Фесте?
— Разбира се, че не — отвърна момъкът.
Гар допълни:
— Ако знаехме, че и те ще се присъединят към нас, щях да донеса повече зайци.
— О, не ни засипвайте със зайци. — Шутът седна сковано, като сгъна крака под себе си и вдигна ръка, за да поздрави — Аз съм Фесте.
— Аз съм… Джиорджио. — Някаква вътрешна предпазливост накара Джиани да използва псевдонима си. — Това е Гар.
Гигантът кимна.
— Аз съм Винченцо. — Ученият също протегна ръка.
— Трябва ли да те наричаме Доктор? — попита Гар.
— О, не — отвърна Винченцо с тъжен смях. — Аз съм само беден бакалавър по хуманитарните науки. Дори не продължих учението си, за да стана магистър. Свърших парите и се наложи да се скитам от град на град, продавайки знанието си на онзи, който се нуждае от него. Хората на принца предположиха, че съм скитник и крадец и ме оковаха във вериги.
„Разбираемо“ — помисли си Джиани. Той бе чувал за много бродещи учени, които бяха същевременно и скитници, и крадци, както спомена Винченцо, но нямаше причини да се съмнява в почтеността на човека.
— Няма ли някоя по-сериозна причина?
— Ами — рече Винченцо, — имах няколко разговора с възрастните мъже от едно село относно възгледите на древните атиняни за това, че във всички човешки същества виреят семената на величието и че всички те заслужават да се отнасят с уважение към тях, независимо от контрола над съдбата им…
— Което означава управлението над тях — рече Гар със саркастична усмивка. — Да, сега разбирам защо войниците са те оковали във вериги. Те ти запушиха и устата, нали?
— При това с много мръсен парцал! — Винченцо направи гримаса. — Аз си помислих, че отново ще ни върнат в тъмницата, когато хората на Стилето ни спряха отново преди половин час.
— Стилетовци? — Джиани го изгледа остро. — Какво ви направиха те?
— Само ни претърсиха. Явно смятаха, че могат да открият в дрехите ни скрито откраднато злато — отвърна Фесте с отвращение.
— Биха ли ви? — Просякът го изгледа с широко отворени очи, явно уплашен.
— Не, те изглеждаха твърде обезпокоени, за да го направят — обясни Винченцо. — Изгониха ни набързо и ние благословихме добрата си съдба и избягахме, като благодаряхме на светците. — Той намръщено погледна към другите. — Изненадан съм, че не сте се натъкнали отново на тях. Те бяха завардили пътя, така че да могат да претърсват всеки минаващ пътник.
— Ние ги видяхме от завоя на пътя, ей там, горе — призна Владимир, — и си помислихме, че ще бъде по-мъдро да рискуваме с едно спускане надолу по склона, отколкото да се сблъскаме с наемниците.
— Почти си счупих глезена — промърмори Естрагон, търкайки сухожилието си. — Изглежда съм избрал по-лошото, както обикновено.
— Те казаха ли какво търсят? — попита Гар.
— Нито дума — отвърна Фесте, — пък и ние не стояхме да разпитваме.
— Сигурно не сте — усмихна се Джиани.
— Те са били толкова разтревожени, че дори не са ви набили за собствено забавление? — попита крадецът с широко отворени очи.
— Точно така — увери го Винченцо. — Нали ви казах, че благословихме всички светии?
— Нека да ги благословим отново. — Гар плю в огъня. — Време е за вечеря. Има ли някой нож?
Никой нямаше, така че трябваше да почакат месото да изстине, преди Гар да го раздели на порции.
На следващия ден групичката внимателно наблюдаваше пътя и при най-малкия знак за наближаващи войници, се шмугваше в храстите. Постепенно те допълзяха до две барикади на шосето и успяха да чуят войниците да мърморят и се оплакват от безсмислената си повинност, но в интонацията им имаше някакъв оттенък на нервност, дори и на страх. След секунди групата на Джиани се върна обратно и по пътя се натъкна на трима селяни, облечени в туники, по-мръсни и от тези на затворниците. Селяните ги погледнаха уплашено, когато Джиани ги поздрави. След това видяха ръста на Гар и побягнаха настрани, после отново се втренчиха в тях.