— Успокойте се! — извика Джиани. — Ние сме само бедни пътници като вас.
— Съвсем като нас! — рече най-старият селянин. — Винченцо! Фесте! Защо вървите толкова бавно? Разбирам защо Владимир и Естрагон го правят — единият е куц, а другият — много слаб, но вие защо?
— Ние се придвижваме бавно, Джузепе, защото се пазим от бандата на Стилето — отвърна Винченцо.
— Умно от ваша страна — отбеляза тъжно Джузепе. — При всяка среща с техен отряд си мислим, че ще ни бъде последна. Трима от тях ни претърсиха и то толкова внимателно, че си помислихме, че искат да ни изкормят вътрешностите. Слава Богу, че ни пуснаха да си вървим по пътя, без да ни бият.
— Изглеждаха разтревожени — съгласи се Винченцо. — И като те слушам, Джузепе, мисля, че ще продължа да вървя бавно и да отбивам от пътя, ако забележа и най-малък знак от тях!
— Май че и ние ще те придружим — рече Джузепе. — Кои са тези?
— Джиорджио и Гар — представи ги Винченцо.
И двамата си подадоха ръце в знак на поздрав.
— Няма да умрем от глад, докато те са с нас — обясни Естрагон, — и докато могат да се открият зайци в горите.
— Ще посрещнем заека с разтворени обятия — рече Джузепе и Гар тръгна на друга ловна експедиция. Този път той донесе яребици и яйца от пъдпъдък и след като си похапнаха, бяха вече най-приятелски разположени един към друг.
В късния следобед видяха един самотен човек да върви към тях, като се оглеждаше внимателно. Гар му извика с приятелски тон, но мъжът го погледна и изведнъж се втурна като луд към гората. Гар се намръщи и даде знак на малката групичка да спре.
— Излез, приятелю! — пак извика той. — Няма да ти сторим нищо лошо, независимо от това колко груби ти изглеждаме! Тъй като има кондотиери по пътищата, може би ще бъде по-добре да пътуваме заедно, отколкото сами!
— Правдиво говориш! — каза треперещ глас и пътникът се появи отново, като държеше тоягата си в готовност. — Как мога да бъда сигурен, че вие самите не сте бандити?
„Явно има сериозни причини да се страхува от разбойници“ — помисли си Джиани като забеляза по дрехите му, че беше търговец, при това преуспяващ.
— Можем само да ти кажем, че и самите ние се страхуваме от хората на Стилето, защото повечето от нас са търсени от тях, а всички ние сме си изпатили от ръцете им — отвърна Гар и протегна широко длан. — Аз съм Гар.
— А аз Рубио — и Небесата ме предпазиха от боя поне. — Мъжът все още държеше тоягата си в готовност. — Щом стана дума за това, че ви търсят, сигурно е така. А те не пускат току-тъй това, което са намерили.
— Намерили? — Гар беше напрегнат като ловджийско куче. — Какво ти откраднаха?
— Бижутата! Всичките ми бижута! — човекът показа наметалото си, за да видят къде подгъвите са били разрязани. — Цялото богатство, което пренасях от Венога към Пирогия, за да мога да започна търговията си отново, далече от графа и неговите кучета! Но не ме пуснаха, преди да ме ограбят напълно — ей там — на големия път.
— Бедният човек! — Джиани усети прилив на съчувствие. — Защо не си взе поне един телохранител?
— Къде мога да намеря някой, на когото да се вярва?
— Тук. — Джиани посочи към Гар. — Но, разбира се, ти не си имал добрия късмет да го срещнеш.
Търговецът го изгледа мрачно.
— Истина ли е това? Ти пазач, на когото може да се има доверие ли си?
— Да. — Гар потърка ръка о челото си. — Поне, докато… докато умът ми е в мен…
Другите пътници изпаднаха в паника, но търговецът рече:
— Какво те измъчва?
— Твърде много удари по главата — обясни Гар. — Моят ум идва и си отива… моят ум…
Джиани погледна тревожно към него, а другите мъже леко се отдръпнаха, но Гар отвори широко очи, примига срещу тях и се усмихна. Джиани въздъхна с облекчение и се обърна към търговеца:
— Значи хората на Стилето продължават тяхната стара игра на крадци, но защо сега толкова са се разбързали?
Напред се чу изсвирване.
Всички погледнаха натам, изненадани, че някой може да си свирука така весело в страна, пълна с бандити.
— Признавам, че ми е малко любопитно — рече Гар.
— И на мен също. — Джиани ускори стъпка. — Кой може да е толкова весел, когато всичко предвещава война, че и по-лоши неща.
Те двамата с Гар избързаха малко по-напред от групата и видяха един пътник с рубашка и гамаши да крачи надолу по пътя — с изправена глава и пръсти, мушнати под ремъците на вързопа му. Човекът си подсвиркваше безгрижно, а от инструментите, които се подаваха от раницата му, личеше, че бе някакъв занаятчия.