— Много висока цена, наистина, което е странно, защото не са чак толкова редки.
Джиани го гледаше изпитателно.
— Това са полускъпоценни камъни, в най-добрия случай.
— Но цената, която странният търговец предлагаше за един камък, би могла да ме изхрани в продължение на една година. Да не кажа, че и цялото ми семейство.
— Висока цена, наистина — рече Гар със странен сарказъм.
— О, Негово Величество предложи на човека разнообразни бижута. Той ги положи пред него на черно кадифе и разнообразието от цветове ме накара да потръпна от мисълта за тяхната стойност — увери го Бернардино. — Но чужденецът искаше само орсаните.
— Сигурен съм, че е така — отвърна Гар меко.
— От толкова дълго време искахме да се присъединим към вас — каза Винченцо. Джиани вдигна поглед и видя, че новите им спътници се събират около тях на пътя. Но Гар рязко се обърна към търговеца и попита:
— Бижутата, които Стилето взе от тебе — сред тях имаше ли орсани?
— Имаше два или три — стреснато отвърна Рубио. — Наистина, те взеха първо тях и сержантът им бе на път да ме изгони с останалите бижута. Аз тъкмо щях да благодаря на щастливата си звезда, когато той размисли отново и ми задигна и останалите, свинята!
— Без съмнение — рече Гар на себе си. — Сигурен съм, че те са му били заплатата.
Рубио се намръщи.
— Какво искаш да кажеш?
Гар понечи да отговори, но се прекъсна и се загледа напред.
Джузепе внезапно вдигна глава и като посочи напред, извика. Всички проследиха погледа му и видяха облак прах, който идваше от извивката на пътя пред тях.
— Войници! — изкрещя Рубио. — Крийте се всички!
Те хукнаха към храсталаците и се скриха, когато от облака прах излезе конник. Точно това им трябваше на бившите затворници — те си плюха на петите, а Джиани тичаше след тях.
Внезапно младежът чу силен, дрезгав рев и се обърна. Той видя Гар да налита срещу конниците, които бяха с размахани оръжия — като с криле на вятърна мелница. Гигантът виеше от ярост и явно бе извън контрол. Той атакува една цяла група от кавалеристи, така както си беше — без кон и с голи ръце. Стомахът на Джиани се сви, когато осъзна, че приятелят му отново е загубил ума си.
Десета глава
Гар вършееше наоколо с пълна липса на умения, но с опустошителна сила. Огромните му юмруци събориха двама от хората на Стилето от конете им, после той сграбчи един кон за крака и го вдигна, като запрати животното на една страна, а ездача — на друга. Но в момента, в който се изправяше, един конник стовари с все сила пиката си върху него.
Джиани изскочи на пътя с чувство на отчаяние и се затича, размахвайки тоягата си, като съзнаваше собствената си глупост, но също така разбираше, че не може да остави Гар да се бори сам. Младежът бе изумен да види как един от хората на Стилето се претърколи от седлото си, а пиката му отхвръкна настрана, но не бе чак толкова изумен, за да не се сети да удари мъжа със собственото му оръжие, когато той падна на земята. Ездачът не стана и един негов приятел му се притече на помощ с друга пика в ръце, но Джиани препречи пътя му със сопата си, после замахна с две ръце да удари нападателя си по главата. В този момент внезапен удар отзад накара света да се завърти около Джиани. Младежът почувства как тоягата се изплъзва от пръстите му, а самият той пада върху нещо топло и космато. Нечии огромни ръце се стегнаха около китките му с груби възклицания.
Когато светът престана да се върти около него, Джиани видя Гар на колене, с вързани зад гърба ръце и забеляза цялата група бегълци да се събира в кръг, мърмореща и оплакваща се, заобиколена от конници.
— Какво да правим с тези тук, сега? — попита един стилетовец с отвращение. — Капитанът каза, че не трябва да губим време да събираме хора за галерите и да претърсваме всеки пътник, докато акцията не приключи.
— Да — отвърна един млад мъж с по-фино изработена броня и властно изражение, — но той не е имал предвид хора, които са толкова глупави, че да се бият с нас. Тези, мисля, можем да изпратим на галерите или поне да затворим в замъка на принц Реджиналди, докато Негово Височество не издаде присъди. Елате всички! Сержант, откарайте ги!
И пленниците се отправиха към замъка, като войниците ги принуждаваха да тичат. Стилетовците не забавиха стъпката си, докато няколко от скитниците не изпопадаха. Тогава войниците намалиха ход, но хората пак трябваше да подтичват. Спътниците на Джиани не можеха да промълвят и думичка, а и младежът си даде сметка, че не би искал да чуе как го проклинат — него и Гар за това, че отново ги връщат в затвора, откъдето едва се бяха измъкнали.
Когато пристигнаха в замъка на Реджиналди, Гар погледна нагоре. Джиани беше толкова измъчен от този принудителен поход и подтикванията на копията, че му бе все едно накъде отива, но все пак проследи погледа на гиганта. Едрият мъж гледаше към кулите на замъка и там — около последната — имаше нещо странно. Като присви очи, младежът едва успя да различи контурите на някакъв уред — нещо като три кръста, монтирани върху тънък пилон. Той се намръщи, като се опитваше да си спомни кой светец имаше три кръста за символ, но не можа да се сети за никой. Защо бе нужно това нещо на принца, на върха на замъка му?