Когато падна нощта, Гар стана по-разговорлив. Той събра затворниците около себе си и рече с нисък глас:
— Ще напуснем замъка, но преди това трябва да видя каква тайна крие принцът в своята кула.
— Какво ни засяга твоето любопитство? — забеляза с горчивина Джузепе.
— Засяга ви и то твърде много, защото аз вече подозирам защо благородниците са платили на бандата на Стилето да краде — нещо, което не са правили преди — и защо те така притискат и мачкат търговците, сякаш са прах под краката им.
Джиани отвори широко очи. Какво имаше предвид Гар? Те знаеха защо лордовете се бяха съюзили срещу търговците — заради плановете на тези фалшиви цигани! Макар че сега, когато размишляваше за това, те му се сториха ужасно неефективна група — бяха мобилизирали лордовете за борба срещу търговците, а те самите само си седяха и горещо спореха, без да предприемат нищо.
Джузепе се намръщи.
— Каква причина могат да имат, освен алчността?
— Те имат и нея — обясни Гар, — макар да ми се струва, че се е увеличила ужасно много през последните години. Но аз трябва да знам, разбирате ли, иначе не бих могъл да се боря с тях, без някакви изгледи за успех.
Колкото и неясни да бяха думите му, те изглежда имаха някакъв смисъл за останалите. Всички млъкнаха, като си мърмореха тихо. Само Джиани не схващаше смисъла и се улови, че се чуди защо другите се оставят да бъдат убедени толкова лесно.
Тогава младежът погледна в горящите очи на Гар и разбра защо.
— Елате! — Гигантът се изправи, леко приведен заради покрива. — Следвайте ме и правете каквото ви казвам и ще бъдете вън от този замък още преди разсъмване!
Те помърмориха още малко, докато го следваха, после притихнаха, когато гигантът застана до вратата и протегна и двете си ръце към големия катинар, като го гледаше така, сякаш само със силата на волята си би могъл да го отвори. Бавно Гар обви пръстите на едната си ръка върху извития горен край на катинара, а с другата стисна ключалката и започна да извива…
Катинарът изскърца, издаде остър звук и извитият му край започна да се изважда. Връхчетата му се отделиха.
Затворниците го гледаха безмълвни.
Внимателно и тихо, Гар извади катинара от халките, остави го на земята, после отвори вратата и пропълзя навън в нощта. Без да кажат и дума, всички последваха Гар, дори и когато той тръгна към главната кула, но Джиани го дръпна за рамото.
— Вървим по погрешен път! — изсъска му той. — Изходната порта е ей там! — И младежът настойчиво посочи в другата посока.
— Да, но аз не съм дошъл да гледам изходната порта — пошепна му в отговор Гар с мек тон. И гигантът отново се упъти към кулата.
Около минута Джиани втренчено гледа след него, после махна раздразнено с ръка и го последва. Както и да пресмяташе, бе по-сигурно с Гар, отколкото без него, ако умът му си беше на място. Макар че, мислеше си Джиани, ако разсъдъкът му бе здрав, щеше ли да дойде въобще на това място? Но тъй като нямаше задоволителен отговор на този въпрос, Джиани безропотно следваше останалите.
Сянката на Гар се промъкна до вратата на кулата, сякаш уголемена до гигантски размери от тайнствена свещ. Само че тази сянка притисна огромната си лява ръка до устата на часовоя, а пръстите на дясната — около гърлото. Човекът се строполи беззвучно, Гар го тикна в ръцете на Джиани и премина през входната врата тъкмо когато другият часовой се обърна, за да погледне. Той се втренчи, безмълвен от изненада, в първия момент, а във втория — защото дланта на Гар покри устата му, притискайки го към стената, докато с другата стискаше врата му. След минути и той също се повали на земята в безсъзнание. Гар го предаде в ръцете на Джузепе и пошепна:
— Кажи на Клаудио и на Бенволио да им облекат униформите.
Клаудио се ухили, когато преоблече изпадналия в безсъзнание войник в своите парцаливи дрехи.
— Бъди сигурен, че дълго ще останат в безсъзнание — пошепна Гар на Владимир, който кимна и изтегли телата към сянката, после седна край тях с една от техните палки в ръце.
— Пазете тук! — изсъска Гар на Клаудио и Бенволио и те кимнаха, вдигнаха алебарди, насочени навън, и застанаха бдително на входа.
Гигантът махна на малката групичка да върви напред и те тръгнаха да разузнават из замъка на Реджиналди.
Стълбите се извиваха нагоре към входа на залата и Гар се насочи натам. Точно когато щеше да влезе, се чуха тежки стъпки и един от капитаните на Стилето се появи. Той видя Гар, посегна за меча си и успя да нададе само яростен вик, преди една огромна ръка да запуши устата му, а другата да го удари със собствената му палка. Очите на капитана бяха станали кръгли от страх, когато той се строполи долу. Гар го подаде на Фесте и каза: