— Повишен си. Сменете си дрехите! Бернардино, Естрагон! Вържете го, запушете му устата и го скрийте!
— С удоволствие — отвърна Бернардино, като се усмихваше, докато Фесте се наведе и започна да разсъблича капитана. Той помърмори малко, когато изхлузваше шутовския си костюм, който беше твърде мръсен, и забеляза, че чистата ливрея му стои много по-добре.
Джиани се учуди, че бившите затворници с такава готовност следват Гар и така сляпо му се подчиняват. Но и той самият не се различаваше особено от тях. Пулсът му се ускори от вълнение, съзнавайки смелите действия, и от надеждата, че могат да разбият аристократите и техните наемници — кондотиерите. Групичката се изкачваше нагоре по стълбите, начело с Фесте, който се перчеше, сложил ръка на новия си меч. Никой не ги спря, докато стигнаха догоре, където стояха още двама пазачи — от двете страни на обкованата с месинг врата. Те веднага насочиха алебардите си, когато се появи Фесте. Но се успокоиха при вида на дрехите му.
— О, това си ти, капитане! — рече единият часовой, после се вгледа по-внимателно. — Стой! Ти не си капитанът! А кое е това чудовище зад теб…
Гар пристъпи до Фесте и удари главите на пазачите една о друга, но шлемовете поеха голяма част от силата на удара. Единият се смъкна надолу с омекнали колене, но все пак успя да нададе вик за тревога, преди друг удар под брадичката да го свали.
Другият тресеше глава и примигваше свирепо, като се опитваше да се отбранява с алебардата си. Тогава Фесте го удари по главата с дръжката на меча си. Човекът се строполи.
— Не беше съвсем по начина, по който трябва да се използват мечовете — забеляза Гар. — Но върши работа. Чудесна импровизация, Фесте! Хей, вие, останалите! Бързо! В стаята! Сменете си дрехите с тях и ги вържете!
— Как да влезем? — Джиани почука по вратата. — Заключено е!
— Да, но не толкова здраво. — Гар сграбчи дръжката, втренчи се в нея и я дръпна. Ключалката проскърца и вратата се отвори. В първия момент бегълците се втрещиха, после се опомниха и повлякоха пленниците си в стаята, Фесте се обърна назад, с ръка върху дръжката на меча си, досущ като капитана на охраната. Джиани затвори вратата и машинално погледна към ключалката. И трепна от изненада — катинарът си стоеше като непокътнат в скобите! По някакъв начин Гар бе отворил ключалката така спокойно, сякаш бе използвал ключ.
Нямаше време да размишлява над това сега — те стояха в мрака и само лъчът светлина, който се прокрадваше през малкия прозорец, им помагаше да се ориентират и да забележат една свещ с кутийка за прахан до нея. Сянката на Гар затъмни прозореца и свещта за момент. После се чу драсване на кремък о стената и проблесна мека искра, която се превърна в малко пламъче. Гар го поднесе към фитила и пламъкът стана по-голям. Тогава той затвори кутията с праханта и пламъкът се смали, но вече бе постоянен. Светлината даде възможност на бегълците да видят една кръгла стая, с диаметър около дванадесет стъпки, с каменни стени, измазани с хоросан, по който се процеждаше вода от едно пробито място на покрива. Имаше маса и стол до прозореца, където бе поставена свещта.
Върху масата стоеше нисък заоблен предмет, който Джиани в първия момент взе за гигантско яйце. Тогава забеляза, че има извита дръжка отгоре и реши, че трябва да е объл камък за игра върху лед, каквито по-възрастните мъже използваха в техните безконечни игри на замръзналите селски пасбища.
Тогава младежът забеляза, че от предната част на камъка излиза дълга и тънка ивица светлина, а под нея имаше написани някакви числа.
Под цифрите имаше пет кръгчета, всяко с различен цвят и сега Джиани видя, че върху дръжката на яйцето бе прикрепена малка жица, която я опасваше и се издигаше до стената, за да изчезне в покрива. Младежът забеляза, че Гар също проследява пътя й и попита:
— Тройният кръст?
— Да и мисля, че там има нещо повече от троен кръст.
— Какво е това? — поинтересува се Винченцо. — Алхимическа лаборатория?
— Нещо подобно. Нека това не те притеснява. Няма да останем тук дълго. — Гар седна и се втренчи в ивицата светлина. — Да опитам да върна паметта си, Джиани — май е станала негодна вече. Осемдесет и девет нула едно, ем, ейч.
— Осемдесет и девет нула едно, ем, ейч — повтори Джиани услужливо. — Какво означава това, Гар?
— То означава, че нашите фалшиви цигани имат съперници, за които те не подозират — рече Гар.
— Орсани!
Джиани се обърна, за да погледне, и видя Рубио да се навежда над един отворен чувал със скъпоценни камъни, които изтичаха между пръстите му.