— Орсани! При това стотици! И тук има още четири чувала като тези!
Гар кимна с тъжна гримаса.
— Предполагах го. Изобщо не е чудно, че тази стая е така здраво охранявана. — Той се върна до облия камък и докосна зеленото кръгче.
Джиани понечи да го спре, загубил ума и дума, и замръзна, когато чу камъкът да казва със странен и много силен акцент:
— Принц Реджиналди, моля Ви, отговорете!
— Какво е това? — извика притичалият Рубио.
— Шът! — изсъска Гар. — Това е само магическа памет и нищо повече.
Камъкът проговори отново:
— Тъй като явно не сте наблизо до микрофона, ще Ви помоля, Ваше Височество, да извикате Зампар или групата на Лурган, когато Ви е удобно. Благодаря! — Чу се звън, после настъпи мълчание.
Мъжете се спогледаха с широко разтворени уплашени очи.
— Магия! — изсъска Рубио.
— Не, просто голямо умение — увери ги Гар. После той докосна още няколко цветни кръгчета и рече:
— Гар до Хъркимър. Чуваш ли ме?
— Да, Гар. — Отговорът бе мигновен. Гласът бе добре модулиран — вежлив и внимателен. — Радвам се да чуя, че си жив и си добре.
— Съвсем добре — отвърна Гар. — Хъркимър, моля те, започни да подслушваш — осемдесет и седем, нула две, така ли беше, Джиани?
Младежът почувства студени тръпки. Толкова скоро?
— Осемдесет и девет нула едно, ем, ейч, Гар.
— Осемдесет и девет нула едно, ем, ейч — повтори Гар. — Е, не съм чак толкова добре, колкото би трябвало да бъда, Хъркимър. Мозъкът ми се нуждае от щателен преглед, след тази малка екскурзия. Провери кой използва тази честота, моля те.
— Групата на Лурган, Гар. Откакто ти замина, следя техните действия чрез предавателите им.
— Групата на Лурган? — Устните на Гар отново изтъняха. — Какво представлява тя?
— Полулегален синдикат, който е известен с това, че нарушава законите, предназначени да защищават изостаналите планети, Гар.
— Как тогава изобщо биха могли да бъдат легални? — промърмори Гар.
— Те действат чрез установяване на щабове на планети, които не са се включили още към Ай Ди Ии код — каза му гласът. — Когато планетата — домакин се съгласи да възприеме този код, групата на Лурган се мести на друга планета.
— Това може да е полулегално, но в никакъв случай не е етично — измърмори Гар. — Каква информация имаш за орсаните, Хъркимър?
Този път настъпи пауза за няколко секунди, преди гласът да отговори:
— Това са изключително редки, огнени на цвят камъни, които се намират само на Петрарк. Те се зараждат като кристали от допира на водата от пещерните течове с нечистия варовик, при което се разтварят другите съставки и остават само орсаните. Тези, които са престояли под скалата в продължение на няколко столетия, придобиват яснота и блясък, които ги правят особено ценни като украшения.
Гар погледна скъпоценните камъни в големия чувал и изсъска:
— Върни ги обратно, Рубио. — После се обърна към камъка: — Пазарната им стойност в момента?
— Пълноценният образец без никакви дефекти би могъл да плати годишните разходи на един малък град — отвърна гласът. — Понастоящем действащи пазари има на Терра, както и на по-старите, много богати колонии, като Нол IV и Отранто.
— Терени на богаташите — измърмори Гар. — Стори ми се, че орсаните са ми познати отнякъде.
— Пралеля ти има един такъв медальон, Гар.
Джиани почувства, че космите на главата му щръкват. Терра? Нол IV? Отранто? Това бяха имена от легенда, имена от някакво приказно царство!
— Всичко е, както си мислех — каза гигантът. — Благодаря ти, Хъркимър. Моля те, продължавай да следиш тази честота!
— Добре, Гар. И внимавай!
— Какво беше това? — пошепна Джиани. — Твоят питомен магьосник?
— А? — Гар го погледна стреснато. — Да, предполагам, че може да се каже така. Аналогията не е лоша всъщност. — После той се скара на младия търговец. — Остави чантата тук, Рубио!
— Това е цяло състояние, Гар — протестира Рубио, — шанс, който се случва един път в живота!
— Шанс да бъдеш обесен, искаш да кажеш! Открадни чувала и принц Реджиналди няма да миряса, докато не го открие отново и когато това стане, той ще ти одере кожата, за да е сигурен, че не си скрил нищо под нея! Остави го и той ще забрави за нас! — Гар се обърна и докосна цветните петънца, като мърмореше: — Осемдесет и шест…
— Осемдесет и девет нула едно, ем, ейч — бързо рече Джиани.
— Слава Богу, че поне един от нас има памет! — изломоти гигантът. После дръпна пръстите си, обърна се към вратата и без дори да го погледне, рече: — Всичките, Рубио!