Часовоите се спогледаха и единият рече:
— Не може ли да почака до сутринта?
— Кой си ти, че да оспорваш заповедите на принца? — парира го Фесте.
— Не познавам този капитан — рече колебливо другият пазач.
— Ще се запознаете — измърмори Гар към Фесте.
— Ще ме опознаеш скоро и по-добре, отколкото би искал, ако не се подчиниш на заповедите! — фучеше Фесте. — Принцът иска тези двамата да бъдат обесени навън, като предупреждение за всеки, който го предизвиква! Сега свали моста!
— Както кажеш, капитане — рече неохотно по-високият часовой и влезе в кулата.
Джиани чакаше със свито сърце, слушайки как скърца огромният рудан и си мислеше, че мостът никога няма да престане да се спуска. Той се страхуваше, че часовоите могат да ги разкрият.
Маскировката им беше толкова прозрачна. Как можеха наистина да приемат Фесте за нов капитан, след като никога преди това не го бяха виждали? Момъкът не можеше да повярва, че опитни войници ще бъдат толкова лесно убедени да повярват в очевидна лъжа!
И когато часовоите се отдръпнаха и им махнаха да продължат пътя си, Джиани се подчини механично и дълбоко удивен. После, когато минаха през рова, той се усети, че продължава да се чуди как се беше случило така, че войниците се бяха подчинили. Единственото, което можа да измисли бе, че Фесте е бил много по-убедителен, отколкото изглеждаше.
— Никакви викове — рече Гар с твърд глас, — и никакви признаци на ликуване, докато не се отдалечим на половин миля оттук. Карайте ни към гората, ей там, и продължавайте да марширувате.
Бавно, като на погребална процесия, те маршируваха на лунната светлина към дърветата и Джиани очакваше всеки миг да почувства бодване с арбалет в гърба.
Но те навлязоха в благословената тъмнина невредими и маршируваха още двадесет минути, докато стигнаха до едно сечище, където Гар спря и рече:
— Сега.
Хората се отпуснаха, смееха се и викаха, хвърляха шлемовете си високо във въздуха и ги хващаха, преди да са паднали на земята. Гар се обърна с широка усмивка към Джиани и го потупа по рамото.
Младежът се усмихна в отговор и усети как цялата му нервност отстъпва под напора на новото чувство на триумф и радост от това, че са живи и свободни.
Когато се успокоиха малко, Гар каза:
— Ще ни потърсят на разсъмване, ако не и по-рано. Свалете дрехите на войниците и ги скрийте в храстите. Запазете коланите и ботушите, защото ще можете да ги изтъргувате със селяните, за пълен кат техни дрехи.
— Ами алебардите? — попита Рубио.
— Смъртоносни издайници — рече Гар, — и ако им позволите да ви издадат — ще бъдете мъртви, наистина. Войниците не гледат с добро око на селяни, които се бият и убиват други войници.
— Но така ще останем невъоръжени — протестира Винченцо.
Гар се поколеба за момент и каза:
— Отчупете дръжките им, така че да можете да напъхате дулата им в коланите си като ръчни брадви. Така всеки ще има оръжие под ръка. Ще се нуждаете от него.
— Тъй ли? — попита Фесте разтревожено. — Защо?
— Защото, докато сте по пътищата, сте в опасност. Вие се нуждаете от убежище и единственото място, където можете да го получите е в Пирогия.
— В Пирогия! — извика възмутено Рубио. — Аз, човекът от Венога?
— Има много страни оттук до Венога — напомни му Винченцо, — и повечето от тях гъмжат от стилетовци.
Фесте се намръщи.
— Защо трябва да ни приеме Пирогия?
— Защото аз ще гарантирам за вас — рече Джиани. — Ще можете да се присъедините към нашата армия.
— Не знаех, че Пирогия има армия.
— Досега нямахме — поясни Джиани, — но ще имаме много скоро.
— Сега нека се разделим по двама и да тръгнем по различни маршрути — посъветва Гар. — Намерете различни успоредни пътеки в гората и излезте на различни места. Колкото повече от нас са струпани заедно, толкова повече хората на принца ще бъдат уверени, че ние сме бегълците, които са откраднали дрехите. В края на краищата, ако ви е абсолютно наложително да вървите по един и същи път, оставете едната двойка да се движи на разстояние, докъдето стига окото, пред другата. И ако можете, изтъргувайте ботушите за други дрехи с някой дървосекач. — И те с Джиани дадоха пример, като се шмугнаха в гората, без да оставят и следа.
Останалата част от пътя до вкъщи бе удивително бедна на събития. По-късно Джиани си го обясни с това, че те вече се бяха научили как да се справят със скитащите бандити на Стилето, които бродеха по пътищата — и защото умът на Гар бе на мястото си. Младежът подозираше, че той се преструваше доста, когато му изнасяше. Доста пъти им се случваше да чуят приближаващи конници и в такива случаи успяваха да се скрият в храсталаците или да залегнат в крайпътния ров и да се покрият с трева, преди бандитите да се появят. Те винаги бяха стилетовци и претърсваха всички, които се движеха по пътищата, с изключение на редките фермерски каруци. Гар и Джиани успяха да се скрият в една такава каруца и пропътуваха близо миля, преди кочияшът да започне да се чуди защо добичетата му се уморяват толкова бързо. Само два пъти стилетовците ги заловиха на пътя и в тези случаи приятелите се преструваха на Джиорджио и Лени така безупречно, че войниците се задоволяваха да им теглят по няколко ритника и да ги изгонят със заключението „полуумен и брат му“.