— Икономично, наистина — отбеляза разсъдливо Джиани. — Но какъв е смисълът да ги учиш да маршируват, Гар?
— За представителност! — извика гигантът тъкмо навреме, за да предпази хората да не се забият, марширувайки, право в стената. Когато те се обърнаха кръгом, той рече на Джиани: — Това ги учи да действат заедно и мигновено по зададен сигнал, така че офицерът да може да ги изпрати където е нужно в битката и да могат да насочват копията си в нужната посока навреме, за да се предпазят от врага да не ги прониже. — Той се усмихна на Джиани заговорнически. — Това също страшно впечатлява членовете на Съвета.
Младежът го изгледа, смаян от двуличието на Гар. После леко се усмихна.
— Господарю Джиани!
Той се обърна и видя едно запъхтяно момче да тича към него.
— Часовоите на градската порта, господарю Джиани! Те казват, че дошли четирима мъже, чужденци, които претендират, че вие ще гарантирате за тях да влязат в града.
— О, наистина! — усмихна се Джиани. — Благодаря ти, момче! — Той пусна една монета в ръката на хлапето. — Ще отида и ще ги доведа веднага. — После се обърна към Гар: — Ще се присъединя отново към маршировките, Гар, но първо ще ти доведа още четирима новобранци.
— Поздрави ги от мен — усмихна се Гар и се обърна към малката групичка, която командваше, за да наругае задната редица, тъй като тя не се наведе навреме, за да избегне върховете на тоягите на първата редица. Джиани се обърна, за да ги погледне пак, удивлявайки се на високия дух на гиганта — момъкът обичаше странните неща.
За щастие, Джиани отдели време, за да изглади дрехите си и да се обръсне — за щастие, защото докато прекосяваше Пиаца дел Сол, видя един цигански керван, спрял до канала. Пулсът му се ускори и той промени посоката си към него, като стрелката на компаса към полюса.
Защото там бе тя, седнала под едно чергило подпряно до фургона, и гледаше на ръка на една почтена домакиня. Медалия погледна нагоре и сигурно разпозна Джиани, защото очите й се разшириха, докато го гледаше няколко кратки секунди. После се наведе над дланта на жената и младежът трябваше да стои и да се върти неспокойно, докато тя свърши. Той погледна шумната редица от мъже и жени, които се мотаеха наоколо и бъбреха един с друг, докато чакаха ред да чуят бъдещето си. Когато домакинята, усмихвайки се щастливо, стана да си върви, Джиани се втурна към масата като куршум, без да обръща внимание на яростните викове зад него.
— Дал Бог добро, хубава Медалия.
Тя го погледна, напълно спокойна.
— Добър ден, Джиани Бракалезе. Радвам се да те видя жив и здрав вкъщи.
„Само се радва! И нищо повече от това?“ — Джиани се опита да овладее огромния прилив на разочарование и се застави да се усмихне.
— За мен е удоволствие да те видя, че си се върнала в Пирогия. На какво дължим тази радост.
— Ами на добрия ми занаят — отвърна непринудено Медалия, махайки на редицата от чакащи клиенти. — Ще ме извиниш, сеньор Бракалезе, но аз трябва да се върна към работата си.
„Сеньор!“
— Разбира се — рече бавно Джиани. — Но когато свършиш… ще можем ли да се срещнем вечерта, да си побъбрим?
— Да не искаш да ти предскажа съдбата? — Тя го погледна с широки, чисти и невинни очи.
„Не, освен, ако ти не си моята съдба“, помисли си той, но бавно отвърна: — Ами… да, предполагам, че бих искал.
— Ще бъда тук днес целия ден до залез слънце и утре също — рече тя. — Но ще трябва да изчакаш реда си. Довиждане, сеньоре.
— Довиждане — измърмори младежът и се обърна с лице като буреносен облак. Странно бе, че за него слънцето вече не грееше ярко. Още по-странни му се виждаха съгражданите му, които си бъбреха и смееха съвсем безгрижно, докато Съдбата неумолимо се приближаваше към тях с гърма на военна конница. Не съзнаваха ли те, че врагът беше почти до портите им. Не разбираха ли, че свободата, напредъкът и животът им можеха скоро да бъдат пометени по прищявка на лордовете.
Не. Разбира се, че не. Никой не им беше казал.
Джиани реши, че ще трябва да говори пред Съвета отново и то веднага, още същия ден, ако е възможно. И глупаците трябваше да разберат положението. И по дяволите Медалия, задето се престори, че той не означава нищо повече за нея от един обикновен клиент.
Ами ако не беше така?
Дванадесета глава
Джиани се опитваше да разсее тъгата, докато отиваше да посрещне спътниците си. Той си казваше, че Медалия е само една хубава жена сред многото други и че дори не я познава добре — но се удиви колко малко тази мисъл му донесе някаква утеха. Мислите му бяха съсредоточени изцяло върху нея. Момъкът се насили да се усмихне и махна за поздрав на пазачите при вътрешната порта, дори размени няколко шеговити реплики с тях и докато стигна до външната порта, вече бе успял да се овладее напълно. Там видя Владимир, Естрагон, Рубио и Бернардино и извика: