Очите й бяха изплашени и Джиани можа да усети, че тя въобще не се съмняваше, че може да има чума в града. Изведнъж денят му се стори по-хладен и той закрачи по-бързо.
На пристанището младежът чу един стар моряк да говори на няколко момчета.
— Водна змия, момчета! Видях я с очите си — дълго, люспесто тяло да се подава няколко пъти над водата, с малка, плоска глава отгоре!
— Тогава не е била много голяма — рече едно от момчетата разочаровано.
— О, огромна беше! Намираше се на половин миля разстояние от вас и бе дълга цял инч, така че благословихме късмета си, когато тя се обърна и избяга от нас! Но те няма да бягат от корабите тази година, о, не! Всички морски чудовища ще излизат от морето и ще преследват корабите ни, за да ни завлекат на дъното.
Момчетата възкликнаха доволни, че са в безопасност, с широки от любопитство очи, но младият моряк, който минаваше наблизо, дочу какво говореше старият му колега и забърза намръщен, с набърчено чело.
Джиани започна да усеща все по-нарастваща тревога. Хората говореха какви ли не лоши работи за бъдещето, но не подозираха истинската опасност. Ако не им се кажеше истината скоро, ако тези слухове не бъдеха разсеяни, в града можеше да настъпи паника.
По залез слънце той отново се упъти към Пиаца дел Сол с ускорен пулс — но сергиите на пазара бяха затворени и фургонът си бе отишъл. В един луд миг на Джиани му се прииска да обходи целия град, за да потърси яркия пъстър фургон, после се сети, че вече броди от часове и че островите наоколо бяха толкова много, че дори и тези, които можеха да бъдат достигнати чрез мрежата от мостове, трябваше да бъдат обикаляни поне седмица, за да бъдат проверени всичките. Със свито сърце той се упъти към къщи, за да се развесели от присъствието на новите си приятели.
След вечерята Гар го отведе настрана и рече:
— Утре ще говориш пред Съвета, нали?
— Да, ако мога да измисля какво да кажа — отвърна Джиани.
Гар сви рамене.
— Кажи им самата истина — онова, което си чул и видял. Ако ти създадат проблеми, пусни ме аз да им поговоря. Уверявам те, че с това, което знам сега, мога да ги изплаша толкова страшно, като най-лошия проповедник, бълващ сяра.
Джиани се разсмя и обеща, че ще го стори.
Но същата нощ въртящата се и танцуваща фигура освети сънищата му отново, греейки по-ярко от всякога до сега.
„Джиани Бракалезе! — извика тя. — Трябва да им кажеш да бягат, Джиани“!
— Не бягай от мен, моля те! — шепнеше той в съня си.
„Глупаво момче! — разсърди се тя. — Не можеш ли да мислиш за нищо друго, освен за любов?“
Но гласът й трепна, когато казваше това. „Помисли по-добре за съгражданите си! Ти дори не можеш да си представиш мощта, която лордовете ще насочат срещу Пирогия, когато обединят всичките си армии — или ужасяващите машини на смъртта, които техните, идващи отдалеч съюзници ще им дадат назаем! Няма никаква надежда за победа! Трябва да убедиш всичките си съграждани да бягат“!
— Да напуснем Пирогия? — извика Джиани поразен. Пред очите му минаха кратки потресаващи видения на горящи и много красиви мостове, на разпадащи се в пламъци елегантни къщи — докато бандитите на Стилето тичат от къща на къща, за да задигат злато, кристал и картини и да унищожават всичко, което не могат да носят.
— Не, никога! Не можем да изоставим нашата Пирогия!
„Ако не го направите, всички ще умрете! — Танцьорката млъкна и издигна умолително ръце. — Трябва всички да напуснете града, Джиани, всички“!
— Няма да ме послушат, дори и да им го кажа! — Джиани почувства как целеустремеността у него кристализира и се втвърди, докато й казваше тези думи. — Единствената ни надежда да защитим нашите съпруги и майки е да се въоръжим и да се бием!
„Не можете“! — извика тя.
— Не вярвай толкова на принцовете — рече й Джани. — По море те са по-слаби, от който и да е рибар — и никоя армия не може да достигне по вода до Пирогия. Не, избърши сълзите си, моля те — и ми позволи да видя лицето ти.
„Никога! — Воалите започнаха да се развяват отново. — Не можеш ли да мислиш за нищо друго, освен за похот, Джиани Бракалезе“?
— За нищо друго, освен любов — поправи я той, — защото аз те обикнах с изгаряща страст от мига, в който те видях за пръв път!
„Наистина ли? — попита тя горчиво. — Ами циганката Медалия? Тя вече не те ли интересува“?
Джиани се усети притиснат натясно и пред острието на дилемата, намери убежище в истината.
— Тя също е пленила фантазията ми. Да, би могло да се породи и любов, ако можех да я опозная по-отблизо.
„Но ти не познаваш и мен!“