— Не смятам да приключа с достъпа…
Хъркимър не обърна внимание на забележката.
— Ще използваш ли и предишния си псевдоним?
— Гар Пайк1. Да, така смятам — сви устни Магнус. — Прекалено ще бие на очи, ако изведнъж се появя в центъра на Талипон. По-добре ще бъде да кацна в едно по-малко развито кралство на сушата и да проправя пътя до острова по естествен начин.
— Това ще те прикрие от наблюдателното око на АИДИС — съгласи се Хъркимър. — Не забравяй, че доста се отличаваш от талипонците.
— Наистина ли? — намръщи се Магнус. — Защо? Надявам се, че ще ми дадеш ултрабърз курс по техния език?
— О, разбира се, но проблемът е в това, че средният талипонец е висок около пет стъпки и половина.
Магнус беше почти седем.
Първа глава
Старият Антонио протегна напред ръка и извика. Младият му спътник Джиани Бракалезе погледна в далечината и като видя кълбото черен дим, усети как сърцето му се свива. Джиани прокара пръст под яката на жакета си, с огромното желание да свали тази тежка, ватирана и топла дреха.
Горещото слънце изгаряше полята, в ранния следобед бризът съвсем беше замрял и единственото движещо се нещо бе потта от челото на Джиани. Само да не бяха толкова близо до Аксера! Градът не беше нищо особено, но търговците му доставяха зърно и памук, които щяха да се продадат на високи цени у дома в Пирогия. Да не говорим за скъпоценните камъни, от които би станала хубава огърлица за всяка дама, привлякла окото на Джиани. Той знаеше, че не бива да посрамва баща си като се движи разсъблечен до кръста, независимо от това колко му беше горещо. Момъкът се укоряваше, че не се бе облякъл по-леко още сутринта, когато денят обещаваше големи жеги. Четири пъти само беше водил обози със стоки и сега за пръв път му се случваше да го прави през лятото. Малко след празника на Вси Светии той навърши двадесет години и му оставаха още само няколко месеца, за да го освободи баща му от чиновническите задължения и да го пусне в истинската търговия. Джиани изгаряше от нетърпение да направи добро впечатление — и сега тази случка!
Той гледаше черното кълбо дим и чувстваше, че му се гади. Само едно нещо би могло да обясни този голям огън — град, който гори.
— Бързо! — извика младежът на Антонио. — Може да стигнем навреме, за да спасим човешки живот!
Старият Антонио го погледна с присвити очи, но спокойно извика на водачите да подканят мулетата. Джиани усети прилив на благодарност към стария човек — той знаеше, че баща му беше помолил Антонио да го пази и да го учи на търговия. Водачите и пазачите бяха много добре настроени към него, но не можеше да става и дума за това кой е истинският ръководител на обоза — макар че с всяко пътуване на Джиани му се налагаше да задава все по-малко въпроси. Той ставаше все по-сигурен за посоките, както и в търговските пазарлъци. Джиани дори се беше справил много добре при няколко по-малки схватки с разбойници.
Но в случая нещата стояха по-различно. Разбойници, които можеха да нападнат обоз със стоки бяха нещо едно, а бандити, които плячкосват цял град — друго. Разбира се, град Аксера не беше нищо особено — твърде отдалечен от брега и само с една малка рекичка, която да го снабдява с вода. Там обаче бе имало крепостна стена и мъжете бяха научени как да боравят с арбалетите си.
Но защо Джиани мислеше за тях така, сякаш вече ги нямаше?
Той яздеше в лек галоп и от време на време тревожно се обръщаше назад, за да погледне мулетата, които носеха богатството на баща му.
Водачите подканяха добичетата с тихи викове, като внимаваха да не вдигат повече шум от необходимото. Джиани усети хлад в себе си като осъзна, че бандитите, които бяха запалили пожара, можеше още да са наблизо — дори в самия град Аксера! Джиани разхлаби рапирата в ножницата си, докато яздеше, и размърда арбалета на куката му на седлото. Той беше новак в търговията, но с оръжията имаше опит. И всеки друг търговец го имаше, доколкото живееше в страна, където разликата между търговеца и войника не бе особено голяма.
Контурът на крепостната стена постепенно израстваше на фона на полетата. Очертанията добиваха плът. И ето там бе пробивът. Изглеждаше така, сякаш великан бе отхапал част от стената — гигант без вкус към месото, защото мъртвите лежаха край рова, а някои и наполовина в него. Копията си почиваха в безжизнените им пръсти.
Джиани забави крачка и вдигна ръка към хората от обоза да сторят същото. Това не беше дело на умиращи от глад селяни, които се захващаха с бандитизъм, за да се сдобият с храна — това беше направено професионално. Беше нападение на кондотиери2. Мулетата започнаха да реват недоволно, като надушиха кръвта, и се опитаха да се върнат. Опитните водачи едва успяха да ги удържат. Обозът преминаваше през пробива на стената много внимателно. От време на време Джиани хвърляше поглед към телата на мъжете от Аксера и след това пак бързо обръщаше очи напред, защото чувстваше, че гърлото му се свива. Той беше виждал мъртви хора само веднъж досега. Тогава Пирогия бе воювала със съседния град Любела поради натрапчивата идея на нейния граф, че дъщеря му е била съблазнена от сина на един от търговците. Двата града бяха воювали твърде дълго, за да задоволят честта на графа и за да оставят половин дузина мъртви мъже — като извинение за бременността на високопоставената разпътница. Джиани все още се чудеше кого прикриваше тя.