Сред търговците се чуха одобрителни възгласи, които заглушиха репликите на несъгласие и така Гар оповести основаването на армията на Пирогия.
Тринадесета глава
Целият град бе обхванат от треската на приготовленията за война. Пещите в леярните горяха ден и нощ и произвеждаха топове за флотата и градската охрана. Върволици от селски каруци, пълни с храна влизаха в града, а младежите се тълпяха да се запишат в армейските списъци, ако все още имаше място за тях, защото селяните не си правеха илюзии за това, което щеше да последва, ако техните ниви се превърнеха в бойни полета.
Но най-неочаквано с един от тези млади селяни възникна проблем. Точно когато семейство Бракалезе се разполагаше около масата за закуска, се чу похлопване на входната врата и слугата се появи, за да съобщи:
— Господарю Паоло, един куриер на Съвета ви очаква в кабинета ви.
— Куриер от Съвета? Толкова рано? — възкликна майката, а на лицето й се изписа лошо предчувствие.
— Трябва да е спешно, за да идва така без време. — Бащата се надигна и отиде до вратата като рече: — Започвайте закуската без мене. Сигурно няма да се върна скоро.
Но се върна. И то само след няколко минути отново зае мястото си на масата, завърза салфетката около врата си и рече:
— Яжте бързо, Джиани, Гар. Мисля, че е по-добре да дойдете и вие.
— Какво се е случило? — Джиани усети как апетитът му изчезва.
— Шпионин — отвърна им бащата. — Яж, Джиани. Ще имаш нужда от сили.
Те се нахраниха и отидоха до малкото кейче на реката, където се качиха на неголяма лодка с две весла и се придвижиха не до сградата на Съвета, а до залата на Магистратурата. Там ги посрещна Олдо Билгоноло, не като Маестро, а като съдия. Той ги въведе в съдебната зала, където пред една пейка, с белезници на ръцете, стоеше един мъж с меки черти на лицето и приятни маниери. Той носеше обикновена селска рубашка и гамаши и изглеждаше напълно безобиден.
— Какво е направил той? — попита Джиани.
Олдо им махна с ръка да замълчат и каза:
— Господа, сеньори! Този селянин е видян да наблюдава обучението на войниците и по-късно да отива до сергия, където на пазара продават гълъби. В това няма нищо престъпно, но гълъбът, който купил, той отнесъл долу на кея и завързал късче пергамент на крака му, после го пуснал във въздуха. Нашият човек, който го проследил, прострелял гълъба в крилото. Когато то заздравее, гълъбът може да ни бъде полезен да изпратим друго съобщение, вместо това. — Той разгъна парчето пергамент. — Прочетете и ни посъветвайте как да постъпим.
Бащата взе пергамента и го погледна много внимателно и навъсено:
— Кой свидетелства против него? — попита Гар.
— Един от градските шпиони, който ти ме посъветва да наема и този тук мошеник доказа ценността на съвета ти. Но нашият човек пошепнал също и на един-двама съграждани, че този тук прави нещо подозрително и те го видели и запомнили. После едвам ги възпрял да не проявят жестокост към бедната заблудена душа.
— Заблудена ли? — избухна селянинът. — Вие, които искате да разрушите стария ред и да ни лишите от сигурността, която ни даваха благородниците — вие се осмелявате да ме наричате заблуден!
— Той изглежда е имал добър господар — рече Олдо с ирония, — и не осъзнава какъв късметлия е или каква рядкост е неговият лорд.
— Той признава ли престъплението си? — попита Гар.
— Да — потвърди Олдо. — Четирима граждани са го видели и дадоха показание за неговите постъпки.
— Но не и вашият шпионин! — разгорещено рече човекът.
— Контрашпионин — поправи го Гар. — Ти си истинският шпионин.
— Контра наистина, но контра във вашата игра — рече селянинът подигравателно. — Дори не ми позволихте да го видя лично.
— Разбира се, че не — след като лицето на някой шпионин веднъж стане известно, от него няма вече особена полза — рече Гар. — Той е бил достатъчно умен, за да си осигури други обвинители срещу теб. Всъщност, допускам, че той самият не е отправил обвинението, а само е доставил информацията.
Шпионинът махна с ръка, сякаш искаше да отпъди неприятна мисъл.
— И какво ще последва сега? Бесило? Няма значение — аз съм готов да умра за моя лорд!
— О, не смятам, че е необходимо — меко каза Гар и се обърна към Олдо. — Бих му препоръчал да остане гост на града, с отделна стая. Е, вероятно не в много луксозно помещение и не с много богато меню. Просто гост с решетъчен прозорец пред себе си, докато отминат настоящите неприятности. Може неговият лорд да си заслужава верния поддръжник. Пък може и да цени слугата си дотолкова, че да изтъргуваме дузина наши затворници за него по време на война.