— Каравелата! — извика Джиани. — Анселмовият „Кестрел“, който бе вързан на пристанището! Те са запалили нашите провизии, ще ни изморят от глад! Към тях! Да ги натикаме в собствения им огън!
Неговите хора му отвърнаха с яростен вик и се втурнаха напред. Джиани летеше пред тях, понесен от вълната им и мушкаше и косеше около себе си с възобновена енергия, изтласквайки нападателите все по-назад и назад, първо от площада, а после ги притисна към кея и по-нататък, докато накрая ги натика във водата.
Войниците на аристократите нададоха уплашени викове и се втурнаха да бягат по пристанището. Втренчен в морето, Джиани се вцепени, едва можеше да повярва на очите си. Нападателите стояха във водата близо до корабите си и помагаха на плуващите да се изправят. Още по-удивително бе, че те се придвижваха сякаш без да мърдат краката си, просто се носеха по повърхността на водата!
Носеха ли се! Сега, при пламъците от горящия кораб, Джиани видя дебелите греди под краката на войниците. Те бяха дошли на салове, просто направени, но големи и също боядисани в черно. Нападателите се бяха слели с чернотата на водата и се бяха насочили към града, водени от звездите, докато накрая бяха видели светлината на стражевите огньове.
— Стрелци! — извика Джиани. — Бъдете готови, ако нападателите решат да се върнат!
Но стрелците не чакаха. Те изпращаха изстрели след изстрели по хората на саловете, които падаха по гредите с викове на страх и болка. Някои коленичиха и започнаха лудо да гребат. Бавно тромавият сал се отдалечи от кея.
Гар пристигна, дишайки често, от порязаната му буза и чело течеше кръв и обагряше плата на ръкавиците и якето.
— Къде беше? — изкрещя му Джиани, после, като видя раните му, мигновено изпита съжаление. — Извинявай!…
— Извинен си — въздъхна Гар, — и то с удоволствие. Бандитите са излезли на брега не само тук, но и при всеки кей около острова. Заподозрях това в момента, когато чух тревогата, затова пратих войска по всички тези места. Водих моряците от едно избухване на врява към друго. Потичахме доста, Джиани, но отблъснахме наемниците обратно към морето.
— Всичко това е много добре — рече Джиани с широко отворени очи, — но ти си ранен, Гар!
— Нищо особено, драскотина — отвърна му гигантът. — И ти самият ги имаш.
— Наистина ли? — Джиани докосна бузата си и бе удивен да види, че ръката му се обагря в кръв.
Гар го прегледа бегло и рече:
— Няма нищо опасно, но все пак трябва да те види лекар, за да бъдем сигурни. Страхувам се, че много от нашите хора пострадаха далеч по-зле от враговете.
— Да… — Джиани погледна към купчината облечени в черно тела до тях. — Бедните роби… Бедните роби… Как са могли да си помислят, че такава проста уловка може да ни подведе.
— Не са го измислили те — рече Гар с присвити устни. — Това не е нещо, което може да хрумне на талипонските благородници, възпитани с разкази за кавалерство и бляскави битки. Пипни дрехите на този човек, Джиани. Опитай се да ги разкъсаш.
Объркан, Джиани коленичи до трупа и дръпна плата. Той не се поддаде.
— Коприна ли е? — попита младежът удивен. — Срежи го.
Джиани се опита, после се помъчи още по-усилено, дори взе да го търка като с трион. Накрая погледна изумено Гар.
— Каква е тази материя?
— Марката е на търговците от Лурган — отвърна гигантът. — И ако докоснеш черната боя, с която той е намазал лицето си, ще откриеш, че това не са просто сажди и лой, а нещо много по-екзотично. Групата на Лурган е казала на лордовете как да планират този рейд и ги е снабдила с материалите, с които да си послужат.
Джиани гледаше ужасен.
— Те и военни съветници ли са им сега?
— Очевидно — отвърна мрачно Гар. — Ние знаехме, че те считат Пирогия за заплаха, нали?
„Както и теб самият“, помисли си момъкът, гледайки мрачното изсечено лице, но реши, че е по-добре да не го казва.
От този момент часовоите отново застанаха нащрек, взирайки се по два пъти във всяка сянка, но както се оказа, не бе нужно. Нямаше повече нощни нападения, защото пирогийските каравели патрулираха по канала между града и главната суша.
Ропотът в лагера на аристократите се засили още повече, а моралът бе в явен упадък — според донесенията на шпионите оттам.
Пирогийците приветстваха всяка нова каравела, която им донасяше храна и вдигаха наздравици с виното от бъчвите, които пристигаха.
Гар ставаше все по-напрегнат, очите му хлътваха все повече и той обикаляше назъбените крепостни стени, мърморейки сам на себе си. Накрая, когато Джиани го попита защо, той отвърна:
— Нещата се развиват твърде добре.
Много добре, наистина — за хората от Пирогия. Дори по-хубаво от очакваното. Куриерски лодки донасяха новини от другите градове, а каравелите им доставяха обратно оръжие. Всичките градове бяха пристанищни и храна никъде не липсваше. Другите селища имаха повече затруднения със защитата на крепостните си стени, тъй като Пирогия притежаваше естествен ров, който да я пази. Но тъй като никой от лордовете нямаше сам голяма армия, а съюзниците му стояха и се гневяха извън стените на собствените си търговски градове или заедно с принца край Пирогия, пробив никъде не беше направен. Гар изпращаше в другите селища оръдия, арбалети и съвети, а сам наблюдаваше с усмивка как расте паниката в лагера на принца.