— Как издържаш? — прошепна.
— Стискам зъби — погледът на Даниел зашари из гостната. — Нося отговорност. Трябва да знам. Неизвестността не просто плаши, Теди. Тя ти отнема достойнството. Не мога да си позволя да падна в очите на децата си. Дори това да е… краят. Нямам право да ги разочаровам в нещо, в което вярват сляпо и безгрижно… Не знам как да ти го обясня, човече…
— Разбирам. — Пръстите на Теди стиснаха рамото на Даниел. — Струва ми се, че разбирам… Виж! Има изображение от камерата на ракетоносеца…
— Не е съвсем на фокус — каза говорителят. — Подаваме телеметричен сигнал към бордовия компютър на „Черната птица“… Сега ще получим корекции… Ъ… Боже…
Мъжете замръзнаха пред телевизора.
Изображението от борда на атомния безпилотен разрушител бе обикновен черен правоъгълник.
Но кой знае защо той създаваше кошмарно усещане, колкото и да протестираха сетивата, че това е обикновен мрак. Не беше мрак. Беше нещо, далеч по-неописуемо.
Небитието.
Никой от тях двамата не можа да промълви дума, не бяха в състояние да откъснат погледи от екрана, загубиха и представа за времето.
Но според часовниците на пулта само след пет-шест секунди телевизорът показа бял шум — станцията липсваше от ефира. Миг след това угасна и токът, но веднага лампите светнаха отново, а телевизорчето отново предаваше бял шум.
Вилата бе преминала на собствено захранване.
Теди провери ветрогенератора и слънчевите батерии, макар да не вярваше, че ще има сутрин и светлина, от която те да изработват електричество. Даниел през това време настаняваше останалите за спане в подземния бункер.
Не си казаха нито дума за репортажа от съвършената смъртоносна играчка на армията.
Нито един канал не работеше — телевизионният ефир бе чист. Мъртъв.
Радиостанциите продължиха да вещаят още известно време, но скоро замлъкнаха и те. Само камерите за външно наблюдение говореха, че светът още е на мястото си в околностите на блиндираната вила.
От прозореца на кабинета, преди да пусне тежките защитни капаци, Теди видя в тъмния град зарево на пожари. Някак се справи да не произнесе дори наум името на жена си.
Седяха с Даниел в командната стая и допиваха чашите си с уиски. Беше почти десет и четвърт вечерта.
— Ана приспа децата — каза Даниел. — Аз ще мина да ги видя, преди да си легна при нея. Прочетох им приказка. Не бях го правил отдавна. — Замислено отпи. — Марта си легна със своите.
— Не си им казал, нали?
— Държахме се както трябваше, Теди. Но жена не можеш да излъжеш. Не и собствената. А после между тях преминава някаква искра. Също както феромоните, които им уеднаквяват цикъла, когато живеят дълго време в една и съща стая. Помниш ли, бяхме го забелязали, докато се подвизавахме в студентските общежития?
— Не забелязах да са омърлушени.
— Жени. Бих те посъветвал да отидеш при Лина. Просто я прегърни и си заспете. И двамата имате нужда от това.
Теди кимна. Не беше сигурен, че ще го направи.
— Вилата е херметизирана, капакът за мазето е затворен, сензорите са включени, алармата и тя… Има ли нещо друго за вършене?
Домакинът поклати глава.
— Аз ще вървя при Ана, Теди.
— Добре.
— Благодаря ти.
— И аз.
— Ъ… Лека нощ.
— Лека.
— Иди при Лина, чуваш ли?
— Чух, чух. Лека нощ, приятелю.
— Аха.
Даниел понечи да добави нещо, но само стисна ръката на Теди и излезе от стаята.
Домакинът на убежището остана сам, унесен в лениви мисли.
Отърси се от вцепенението. Часовникът показваше единайсет без седем.
Замислено остави отдавна празната си чаша, механично провери показанията на пулта и тръгна към стаята на Лина. Всяко помещение бе изолирано, с малък терминал от пулта.
Младата жена спеше, нощната лампа беше включена. Лина бе изпила допълнително успокоителни, но и самата умора от вълненията на този ден… последен ден… я бяха надвили. Стори му се, че спи гола под чаршафа. Погледна захвърлените й дрехи и се убеди, че навярно е прав, освен ако не беше облякла нощница. Представи си, че е къса и прозирна.
Отстъпи заднешком и се качи на партера, като дезактивира във временен режим блокирането на капака към подземното убежище. Бавно отиде в кабинета и се залепи за наблюдателната шпионка.
Остана дълго така, взирайки се в червените пожари в града. Като че ли бяха по-малко от одеве. Гасеше ли ги някой?
Върна се долу, поколеба се пред стаята на Лина, но все пак влезе.
Съблече се. Отметна завивката. Лина наистина носеше къса нощница. Беше приятно да я гледа, но се усети, че му е някак безразлично. Гледката на извивките на тялото й не го стоплиха, не предизвикаха никакво желание. Виж, ако на нейно място лежеше Нели…