Поне вече със сигурност можеше да отхвърли съжаленията, че нямаха деца. Все отлагаха. На теория имаха шанс да хванат последния влак през близките две-три години. Може би дори два пъти — семейство с едно дете е някак не съвсем пълноценно. Разбира се, без деца пък — хич.
Само че нямаха повече две-три години. Ако сектите се окажеха прави, никой друг по цялата земя нямаше повече от часове, различно на брой — според часовия пояс.
Бученето на колата затихна по третокласното шосе, което водеше към града. От терасата се виждаха само планинските ливади, но от кабинета имаше изглед и към цивилизацията — квартали от високи сгради в рамката на два планински склона отстрани, чистото небе отгоре и покритата с маргаритки и мека трева поляна. Черният път почти не се виждаше.
Той се отърси от вцепенението. И двамата имаха право. Това бе решението. Всеки по пътя си, след като не могат да се погаждат задълго.
И все пак усещаше празнота край и вътре в себе си. Но нямаше и истинско съжаление. Просто чувстваше липсата на нещо, с което беше свикнал.
Нещо.
Въздъхна отсечено, докато крачеше към портата да я затвори.
Да, отношенията им бяха мъртви. А сега това бе почти официално протоколирано. Повече не биваше да мисли за нея. Той трябва да оцелее, ако има шанс за това. Ако не — значи не. Но ще е опитал всяка възможност.
Даниел със семейството си пристигна малко след обед. Прашният му микробус спря и от него се изсипа самият Даниел, жена му с двете им деца, балдъзата му, която бе съвсем не лошо момиче, както прецени домакинът, този път съвсем практично и хладнокръвно, заедно с нейна разведена приятелка, която също имаше две деца — и те момче и момиче, почти връстници на децата на Даниел.
Всички мълчаливо, само с кратки здрависвания и неопределени възклицания, се изнизаха от микробуса, помъкнали ръчен багаж. Мъжете се заеха да разтоварят онези вещи, които нямаше смисъл да се свалят долу, в подземния гараж. Домакинът тихо попита приятеля си:
— Лина защо е сама?
— Гаджето й остана при сектантите, Теди — отвърна Даниел. — Заради него се забавихме. Не е за разправяне какви сцени ни костваше… Но поне неприятното му държане спомогна да задържа Лина, тя се колебаеше до последно… А и измъкването от града не беше много лесно. Радвам се, че ме убеди да се изръся за блиндирана кола — и той кимна към няколко ожулени вдлъбнатини по наглед обикновената ламарина отстрани.
— Синина ли имаш на скулата?
— Аха… Сърдечно сбогом от оная отрепка… Можех да го просна в нокаут, знаеш ме, но вместо това изтърпях и един в стомаха. Това най-добре убеди Лина да дойде с нас. И въпреки всичко, ще трябва да внимаваме с нея…
— Аха. Добре, вкарай буса долу. Има място.
Даниел присви очи и бавно рече:
— Значи е отишла при откачалките…
— Да.
— Въпросът е приключен — съгласи се приятелят му. — Все пак прощавай, че ще го кажа, но вероятно е по-добре така. С Лина ще си допаднете, сигурен съм. Идеално стана, че не се възползва досега да станете любовници. Не бързай обаче да действаш. Жена ми ще ти каже кога е моментът…
— Това не е най-належащото сега — отвърна Теди, усети се, че е малко по-рязък и додаде: — Благодаря ти… Малко ми е нервно. Трябва да проверим херметизацията на къщата, нещо ме безпокои.
Даниел хмъкна, но не се засегна, нито показа ирония към неловкото оправдание.
— Карам и два варела гориво, както заръча — каза той и седна на волана.
След около два часа бяха приключили с настаняването и разпределянето на багажа. Домакинът разведе приятеля си из подземния етаж на вилата. Жените не изявиха желание да ги придружат, бяха седнали в гостната-трапезария на партера, а децата се бяха поокопитили и сега играеха нещо в момчешката стая на втория етаж.
Мъжете обиколиха петте спални помещения, обширния склад с консервирани храни, медикаменти, облекло, оръжие и хиляди дреболии, включително дрехи за арктически условия, двете малки лаборатории, командната зала с монитори за наблюдение на местността и се върнаха в гаража, където стояха варели с гориво и имаше още една каса с боеприпаси и пушки. На стената обаче висяха истински и превъзходни по качество арбалети, мечове и копия. През решетка с катинар се виждаше и малка работилница, по стелажите бяха наредени акумулатори.