От хралупата се показа страшната птица, изтрака с клюн. Птиците не се уплашиха и я нападнаха. Но страшната птица се скри в хралупата.
— Как да я измъкнем сега оттам? — питаха се птиците.
— Да повикаме лисицата! — предложиха враните.
— Най-добре вълка. Той е по-силен.
— Мечката е още по-силна. Тя ще я извади от хралупата.
Отидоха враните да търсят лисицата. Доведоха я под дървото. А лисицата се облиза. Иска й се да докопа някоя птица.
— Помогнете ми, птички, да се кача на дървото. Подигнете ме, хванете ме под мишниците! — замоли се тя.
— Ей, че си хитра! — креснаха враните. — Покачи се сама.
— Самичка не мога, не ми стигат сили — отвърна лисицата.
— Тогава ще повикаме вълка — отвърнаха птиците в хор.
— Намерили сте кого. Той съвсем не може да се катери по дървета — изсмя се лисицата.
Скараха се птиците помежду си. Не могат да решат кого да повикат на помощ.
— Мене слушайте — каза кълвачът. — Само едно животно може да ни помогне. Златката. Чакайте, аз ще я събудя.
Хвръкна кълвачът да търси златката. Намери я заспала в една хралупа. Почука, разбуди я.
— Ставай, златке!
— Я ме остави на мира! Нали знаеш, че не обичам да ме безпокоят, когато спя — изфуча златката.
— Страшна птица има в нашата гора. Казва, че нощес ще дойде да ти вземе хралупата — рече кълвачът.
Златката скочи, облиза се, светна с очи и — хоп — смъкна се от своето дърво.
— Води ме по-скоро. Знам коя е тая птица. Отдавна я търся, да й видя работата.
— Как се казва, златке, тая птица? — попита кълвачът.
— Бухал. Не си ли чувал, като вика нощем: бух, бух!
— Не съм, златке. Нощем аз спя.
— Ти спиш, пък аз не спя — отвърна златката и се завтече към тъмната гора.
Покатери се на дървото, надникна в хралупата. Вътре бухалът се наежи. Затрака с клюна си, сякаш чупи орехи, святка страшно с очи.
Гракнаха птиците отвред:
— Дръж го, златке! Прогони го от хралупата! Златката се вмъкна в хралупата и там настана грозен бой. Разхвърча се перушина от дървото. Бухалът фучи, кълве, удря златката с крила, но златката не се изплаши.
— Изкарай го навън — молеха се враните.
— Остави и ние да го клъвнем — крякаха сойките.
— Прогони го от горите! — чипкаха косовете.
Бухалът се измъкна разперушинен, размаха крила, хвръкна. Но нали не виждаше през деня, не знаеше къде да се скрие. Погнаха го птиците от дърво на дърво. Прогониха го от гората в полето. Там златката го стигна, хвана го за врата и го отнесе. Птиците се успокоиха и се разлетяха на разни страни. Вечерта трите коса се прибраха в своя храст и заспаха спокойно. Не се бояха вече, че някой ще отвлече единственото им косе — Жълто-Клюн.