Не, реши тя. Все още не. Но ако мръсното комби беше празно като малкия зелен автомобил или ако петънцето върху изпуснатия телефон наистина беше от кръв, щеше да позвъни. И щеше да изчака на място патрулната кола, вместо да ходи до изоставените постройки. Беше храбра и добросърдечна, не глупава.
Наведе се, за да разгледа по-добре халката и телефона. Клошираната ѝ пола се развя, плъзна се по комбито и сякаш се разтвори в него. Нещо рязко издърпа Джули вдясно. Дебелото ѝ бедро се залепи за калната повърхност, която се огъна — поглъщаше тъканта и плътта отдолу. Болката беше чудовищна. Джули изпищя, изпусна телефона си и опита да се отскубне, все едно колата беше една от старите ѝ противнички в мачовете по кална борба. Дясната ѝ ръка до лакътя изчезна в еластичната мембрана, в която внезапно се беше превърнало зацапаното стъкло. От другата му страна едва-едва прозираше не силната ръка на едра и здрава фермерка, а оголена кост, от която висеше месо на конци.
Комбито започна да се нагъва като акордеон.
На юг премина кола, после втора. „Коневозът“ скриваше от тях жената, залепнала за менящото формата си комби, както Зайо Байо от приказката — за човечето от смола. Не чуха писъците ѝ. Единият шофьор слушаше Тоби Кийт, другият — „Лед Цепелин“. И двамата бяха надули музиката до дупка. В ресторанта Пийт Симънс чу Джули, но като заглъхващо отдалеч ехо. Клепачите му трепнаха. Тогава писъците секнаха.
Пийт се претърколи на мръсния дюшек и продължи да спи.
Съществото, приличащо на комби, изяде Джулиан Върнън с дрехите, ботушите и всичко. Пропусна единствено телефона ѝ, който сега лежеше до този на Дъг Клейтън. След като се нахрани, съществото отново прие формата на автомобил със същия звук на топка, отбита от тенисракета.
В коневоза Дий-Дий цвилеше и нетърпеливо удряше с копита. Беше гладна.
4. Семейство Лусиър (’11 Експедишън)
— Мамо, татко, вижте! Това е жената с кончето! Виждате ли фургона? Виждате ли го? — провикна се шестгодишната Рейчъл Лусиър.
Карла не се изненада, че Рейч първа е видяла фургона, въпреки че седеше отзад. Никой Лусиър не можеше да се сравнява с нея по наблюдателност. „Рентгеново зрение има това момиче“ — казваше понякога баща ѝ. Хем шега, хем не съвсем.
Джони, Карла и четиригодишният Блейк носеха очила. Всички в семейството — и по майчина, и по бащина линия — носеха. Дори кучето Бинго може би се нуждаеше от тях: все не забелязваше комарника, когато искаше да излезе. Само Рейч беше пощадена от проклятието на късогледството. Последния път, когато я водиха на очен лекар, прочете цялата таблица, дори най-ситните редове. Доктор Стратьн се изуми.
— Може да се обучава за пилот на изтребител — каза той на Джони и Карла.
— Подхожда ѝ — заяви Джони. — Има инстинкт на убиец, що се отнася до малкото ѝ братче.
Карла го сбута да си мълчи, но това беше истината. Бе чувала, че между децата имало по-малко съперничество, когато били от различен пол. Ако е така, значи Рейчъл и Блейк бяха изключението, потвърждаващо правилото. Струваше ѝ се, че думите, които най-редовно чува напоследък, са той/тя започна.
През първите сто и петдесет мили от пътуването децата се бяха държали много добре — след гостуване при родителите на Джони винаги бяха в приповдигнато настроението, но най-вече Карла се беше погрижила да запълни ничията земя между детските седалки на Рейчъл и Блейк с играчки и рисувателни книжки. Обаче след като спряха в Огъста да закусят и да се изпишкат, караниците пак бяха започнали. Вероятно заради фунийките сладолед. Да дадеш на децата сладко по време на дълго пътуване с кола, беше като да излееш туба бензин в лагерния огън и Карла отлично си даваше сметка за това, но една майка не може вечно да отказва.
В отчаянието си Карла обяви, че играят на „Страхотии-грозотии“ и започна да присъжда точки за забелязани градински гномчета, кладенци, статуи на Светата Дева и прочие. Проблемът беше, че покрай магистралата имаше много дървета, но кичозните украси се брояха на пръстите на едната ръка. Шестгодишната ѝ дъщеричка с остро зрение и четиригодишното ѝ синче с остър език тъкмо подемаха старите си дрязги, когато Рейчъл видя конския фургон, паркиран малко встрани от затворения пункт на Миля 81.
— Искам отново да погаля кончето! — извика Блейк и така се замята, сякаш беше най-мъничкият танцьор на брейк в света. Краката му бяха достатъчно дълги, за да рита седалката на шофьора, което Джони намираше за адски дразнещо.
„С какъв акъл исках да имам деца? — помисли си той. — За какво ми трябваше? Ха сега де…“