— Ама аз искам при мама! Искам мама, Рейчи!
Тя го хвана за ръката и го дръпна по-далеч от колата.
— Не сега. По-добре ми помогни. — Рейчъл прекрасно знаеше как се работи с телефона, но трябваше да разсее братчето си.
— Дай ми го, знам как! Дай ми го, Рейчи!
Подаде му го и докато Блейки изучаваше копчетата, тя се изправи, хвана го за тениската с изображението на Улвърин и го издърпа още три крачки назад. Той не ѝ обърна почти никакво внимание. Откри копчето, от което се включваше мобилният на Джулиан Върнън, и го натисна. Телефонът избипка. Рейчъл го взе и поне веднъж в глупавия си бебешки живот Блейки не се разхленчи.
Беше слушала внимателно, когато Макгръф, полицейското куче, отиде при тях в училище и им обясни разни неща (макар отлично да знаеше, че това е човек в костюма на Макгръф), и сега не се поколеба. Набра 911 и долепи телефона до ухото си. След първото позвъняване вдигнаха.
— Ало? Казвам се Рейчъл Ан Лусиър и…
— Този разговор се записва — изпревари я мъжки глас. — Ако желаете да съобщите за спешен случай, натиснете едно. Ако желаете да съобщите за тежка пътна обстановка, натиснете две. Ако желаете да повикате „Пътна помощ“…
— Рейчи? Рейчи? Къде мама? Къде та…
Рейчъл строго му изшътка и натисна 1. Не беше лесно. Ръката ѝ трепереше, зрението ѝ беше замъглено. Осъзна, че плаче. Кога се беше разплакала? Не си спомняше.
— 911, слушам ви — рече женски глас.
— Вие истинска ли сте, или сте на запис? — попита Рейчъл.
— Истинска съм — отговори жената с весела нотка в гласа. — За спешен случай ли се обаждате?
— Да. Лошата кола изяде мама и татко. Тя е на…
— Спри, докато е време — посъветва я операторката от 911 и съвсем се развесели. — На колко години си, дечко?
— Аз съм на шест години и половина. Казвам се Рейчъл Ан Лусиър и една кола, лошата кола…
— Чуй ме, Рейчъл Ан, или която там си, мога да проследя това обаждане. Знаеше ли? Обзалагам се, че не. Ако сега затвориш, няма да изпратя полицай у вас, за да те напляска хуба…
— Те умряха, тъпа телефонистка такава! — изпищя Рейчъл в мобилния и при думичката с „у“ Блейк пак ревна.
Известно време жената мълча. После — вече напълно сериозно — попита:
— Къде си, Рейчъл Ан?
— До празния ресторант! Отпред има оранжеви варели!
Блейки седна, заби лице между коленете си и покри главата си с ръце. На Рейчъл ѝ стана толкова мъчно, както никога досега. Чак сърцето я заболя.
— Информацията не е достатъчна — каза операторката. — Можеш ли да си по-конкретна, Рейчъл Ан?
Рейчъл не знаеше какво означава „по-конкретна“, но пък знаеше какво вижда: задната гума на комбито, онази най-близо до тях, се разтапяше. Пипало от втечнен каучук бавно пълзеше по асфалта към Блейки.
— Ще затварям — отсече Рейчъл. — Трябва да избягаме от лошата кола.
Вдигна Блейк и го издърпа още назад, без да изпуска от поглед топящата се гума. Каучуковото пипало полекичка изпълзя обратно (защото е наясно, че не може да ни стигне — помисли си момиченцето), а колелото отново си заприлича на колело, но за Рейчъл това не беше достатъчно. Тя задърпа Блейк назад по рампата, към шосето.
— Къде отиваме, Рейчи?
Откъде да знам.
— По-далеч от онази кола.
— Искам си трансформърите!
— После. — Тя хвана брат си още по-здраво и продължи да го влачи към магистралата, където по някой автомобил профучаваше със седемдесет-осемдесет мили в час.
Няма по-пронизителен звук от детския писък: това е един от най-ефективните защитни механизми, дадени на човек от природата. Пийт Симънс вече не спеше, а дремеше, и когато Рейчъл се развика на жената от 911, той я чу и окончателно се разсъни.
Седна, потрепери и допря ръка о челото си. Главата го болеше и Пийт знаеше каква е причината: това бе прословутият МАХМУРЛУК. Езикът му беше обложен, гадеше му се. Не му се повръщаше, но и гаденето беше доста неприятно.
„Слава Богу, че не пих повече“ — помисли си той и се изправи. Отиде до един от замрежените прозорци, за да провери кой крещи. Това, което видя, не му хареса. Част от оранжевите варели, служещи за преграда, се валяха в безпорядък, а на рампата бяха паркирани няколко коли. Поне три.
Тогава забеляза две деца: момиченце с розови панталони и момченце по шорти и тениска. Зърна ги само колкото да разбере, че отстъпват назад, сякаш нещо ги е уплашило, и след миг се скриха зад един фургон, май конски.