Експедишънът, приусът и пикапът бяха празни. Джими предположи, че и във фургона няма човек, освен ако не се беше спотаил на пода, но в такъв случай конят сигурно щеше да е много по-неспокоен. Не можеше да надникне единствено в комбито, което според децата било изяло майка им и баща им. Не му се нравеше калта, размазана по стъклата. Сякаш са били оцапани нарочно. Не му се нравеше разбитият телефон пред вратата на шофьора. Нито пък изпуснатата брачна халка. Тя бе направо зловеща.
Както и цялата ситуация.
Неочаквано шофьорската врата се открехна, повишавайки коефициента на страховитост поне с трийсет процента. Джими се напрегна и положи длан върху приклада на глока си, само че от комбито не слезе никой. Вратата остана леко открехната.
— Опитва се да ви примами вътре — едва чуто прошепна момиченцето. — Това е кола-чудовище.
Джими Голдинг не вярваше в коли-чудовища, откакто беше гледал филма „Кристин“ като малък, но някои чудовища определено можеха да се крият в коли. Точно в тази имаше някой. Иначе как щеше да се отвори вратата? Не беше изключено това да са родителите на двамата мъници: ранени, лишени от говор. Възможно беше някой да лежи на седалката, за да не го забележат през калното задно стъкло. Някой с оръжие в ръка.
— Кой е в комбито? — извика Джими. — Аз съм полицай, да ти чуя името.
Никой не отговори.
— Излез. Ръцете горе и по-добре в тях да няма нищо.
Единствено слънцето излезе иззад един облак и за една-две секунди отпечата сянката на вратата върху асфалта, преди да се скрие отново. Както и преди, вратата оставаше леко открехната.
— Елате с мен, деца — рече Джими и ги поведе към патрулката. Отвори задната врата. Братче и сестриче огледаха разхвърляните бумаги, якето на Джими с термоподплата (което не му бе нужно днес) и прикрепената към гърба на предната седалка пушка. Най-вече нея.
— Мама и татко са ни учили да не се качваме в чужди коли — обади се малкият Блейки. — И в детската градина така ни учат. Чужд човек ли е — бягай.
— Той е полицай, а това е патрулна кола — намеси се Рейчъл. — Всичко е наред. Влизай. И не пипай пушката, че ще ти отвъртя ей такъв шамар!
— Разумно предупреждение, но тя е здраво закрепена и спусъкът е заключен — каза Джими.
Блейки се качи и надзърна над седалката.
— Я, ти си имаш айпад!
— Млъквай — сряза го Рейчъл. Понечи да се качи при брат си, но спря и погледна Джими Голдинг. В очите ѝ се четеше ужас и изтощение.
— Не я докосвай. Леплива е.
Джими едва сдържа усмивката си. Дъщеричката му беше с около година по-малка от Рейчъл и спокойно би могла да каже нещо подобно. По всяка вероятност малките момиченца се деляха на две групи: разбойнички и чистофайници. Подобно на неговата Елън, тази беше чистофайница.
И с фатално сбъркана представа какво всъщност му съобщава Рейчъл Лусиър той ги настани отзад в патрулна кола 17. После отиде до вратата си, пресегна се през спуснатото стъкло и грабна радиостанцията. Не изпускаше от очи зейналата врата на комбито, затова не видя момчето, застанало до закусвалнята, което притискаше към гърдите си чанта от изкуствена кожа, сякаш е малко синьо бебе. Миг по-късно слънцето отново се показа и Пийт Симънс се потули в сянката на зданието.
Джими се свърза с участъка в Грей.
— Седемнайсет, докладвай.
— Намирам се на стария пункт на Миля 81. Тук има четири изоставени автомобила, един изоставен кон и две изоставени деца. Едно от превозните средства е комби. Децата твърдят… — На това място той спря, помисли си „Какво пък толкова“ и довърши: — Децата твърдят, че е изяло родителите им.
— Продължете.
— Явно така искат да кажат, че някой ги е издърпал вътре. Изпратете всички налични подкрепления, прието?
— Потвърждавам, всички налични подкрепления, но ще минат поне десет минути, докато най-близкият патрул пристигне. Това е кола дванайсет. Код седемдесет и три в Уотървил.
Ал Андрюс, който сто на сто обядваше в „Бобс Бъргърс“ и бистреше политиката.
— Прието.
— Съобщете ММР на комбито, Седемнайсет, и ще го пусна за общонационално.
— Не мога. Няма регистрационен номер. Колата е толкова мръсна, че не мога да установя нито марката, нито модела. Във всеки случай е американска. — Поне така мисля. — Вероятно е форд или шевролет. Прибрах децата в патрулката. Те се казват Рейчъл и Блейк Лусиър. Живеят във Фалмут на улица „Фреш Уиндс“, забравих на кой номер.