— Деветнайсет — изкрещяха Рейчъл и Блейки в един глас.
— Те казаха…
— Чух, Седемнайсет. С каква кола са пристигнали?
— С татковия ексепундишън! — провикна се Блейки, радостен, че помага.
— С Форд „Експедишън“ — каза Джими. — Регистрационен номер три-седем-седем-две IY. Отивам да проверя комбито.
— Прието. И умната, Джими.
— Прието. А, да, ще се свържеш ли с операторката от 911 да ѝ кажеш, че децата са добре?
— Вие ли сте, Седемнайсет, или е Питър Таунсенд?
Много смешно.
— Седемнайсет, аз съм Шейсет и две.
Джими понечи да върне радиостанцията в зарядното, но размисли и го подаде на Рейчъл.
— Ако се случи нещо — нещо лошо, — натисни копчето отстрани и кажи „Трийсет“. Това означава „Офицер се нуждае от помощ“. Разбра ли?
— Да, но вие не бива да се доближавате до онази кола, патрулен Джими. Тя първо хапе, после яде и е леплива.
Блейки, който от вълнение, че се е оказал в истинска полицейска кола, беше забравил какво е сполетяло родителите му, сега си спомни и ревна отново:
— Искам при мама и тати!
Въпреки цялата необичайност на ситуацията и потенциалната опасност Рейчъл Лусиър така изразително завъртя очи — виждате какво ми се налага да търпя, — че Джими едва не прихна. Малко ли пъти беше виждал абсолютно същото изражение върху лицето на петгодишната Елън Голдинг?
— Слушай, Рейчъл — каза той, — знам, че си уплашена, но тук сте на сигурно място, а аз трябва да си свърша работата. Не искаме родителите ти да пострадат, ако още са в онази кола, нали?
— ИЗВАДИ МАМА И ТАТИ, ПАТРУЛНИ ДЖИМИ! — наду гайдата Блейки. — НЕ ИСКАМЕ ДА ПОСССТРААААДАТ!
Джими забеляза искрица надежда в очите на Рейчъл, но не толкова ярка, колкото очакваше. Подобно на агент Мълдър от стария сериал „Досиетата X“, тя искаше да повярва… но както партньорката му — агент Скъли — не вярваше напълно. Какво ли бяха видели децата?
— Бъдете предпазлив, патрулен Джими. — Момиченцето размаха пръст досущ някоя учителка.
Заради лекото потрепване на ръката жестът изглеждаше още по-умилителен. — Не я докосвайте.
Докато вървеше към комбито, Джими приведе глока си в автоматичен режим, но не свали предпазителя. Засега. Застана близо до открехнатата врата и повторно покани хората в колата да слязат с вдигнати ръце. Никой не слезе. Протегна се към дръжката на вратата, но тогава се сети за предупреждението на Рейчъл и размисли. Вместо това бутна вратата с цевта на пистолета. Само че вратата не се отвори, а глокът здраво залепна — сякаш цялото комби бе гигантска туба лепило.
Залитна напред, сякаш нечия могъща ръка бе хванала здраво цевта на глока и го беше дръпнала. Имаше една секунда, в която можеше да пусне пистолета, обаче такава мисъл дори не му хрумна. Едно от първите неща, на които те учат в Академията, е за нищо на света да не се разделяш с оръжието си. Никога.
Така че Джими не го пусна, а колата, която вече беше изяла пистолета му, започна да дъвче дланта му — и китката, и предмишницата. Слънцето отново се показа и отбеляза върху асфалта намаляващата му сянка. Някъде пищяха деца.
„Комбито ще причини АСФИКСИЯ на патрулния — помисли си той. — Сега разбирам какво искаше да ми каже малката…“
Тогава болката изригна и заличи всяка мисъл. Остана му време за един писък. Само за един.
6. Децата (’10 Ричфорт)
От укритието си на седемдесет метра Пийт видя всичко. Видя как полицаят бутна с цевта на пистолета си вратата на комбито, за да я отвори; видя как цевта изчезна в нея, сякаш колата не бе нищо освен оптическа измама; видя как патрулният залитна напред и голямата му сива шапка се изтърколи от главата му. После той изчезна през процепа и само шапката му остана да лежи до нечий мобилен телефон. За секунда настъпи затишие, а после комбито се сви, както пръсти се свиват в юмрук. Накрая се разнесе мощният звук на топка, отбита от тенисракета — паук!, — и калният юмрук отново се превърна в автомобил.
Малкото момченце захлипа, а момиченцето кой знае защо, непрекъснато крещеше трийсет, сякаш това бе заклинателна дума, която Дж. К. Роулинг някак си беше пропуснала в поредицата за Хари Потър.
Задната врата на патрулката се отвори. Децата слязоха. И двете се скъсваха от рев и Пийт напълно им влизаше в положението. Ако не беше толкова изумен от видяното, сигурно и той щеше да ревне. Връхлетя го шантава мисъл: една-две глътки водка биха му дошли добре. Страхът му щеше да се поразсее, а ако не му бе толкова страшно, може би щеше да измисли какво да направи.