Междувременно децата отново тръгнаха покрай магистралата. Пийт усети, че те са на ръба на паниката и всеки момент ще го ударят на бяг. Не биваше да го допусне: щяха да изтичат на пътя и да ги блъсне някоя кола.
— Хей! — завика той. — Хей, малките!
Когато се обърнаха — огромни уплашени очи, бледи лица, — той им махна с ръка и тръгна насреща им. Слънцето се показа отново, този път с намерение да остане по-дълго.
Момченцето искаше да хукне напред. Момичето го спря. Отначало Пийт си помисли, че малката се бои от него, но после се досети, че всъщност я е страх от комбито.
С ръка той нарисува във въздуха кръг.
— Заобиколете я! Заобиколете я и елате тук!
Те се промъкнаха между въжетата на предпазното перило отляво на рампата, колкото се може по-далеч от мърлявата кола, и минаха напряко през паркинга. Щом стигнаха до Пийт, момиченцето пусна брат си, седна и скри лице в шепите си. Вероятно майка му беше вързала косата му на плитки. Пийт си даде сметка, че майката никога повече няма да сплете косата на момиченцето, и се почувства отвратително.
Момченцето го погледна сериозно:
— То изяде мама и тати. Изяде жената с кончето и патрулни Джими. Мисля, че иска да излапа всички. Иска да излапа целия свят.
Ако Пийт Симънс бе на двайсет, щеше да зададе куп глупави и ненужни въпроси. Тъй като бе на половината от тези години и беше способен да възприеме онова, което бе видял с очите си, той зададе простичък и уместен въпрос:
— Хей, момиченце! Ще дойдат ли и други полицаи? Затова ли викаше „Трийсет“?
Малката отпусна ръце и го погледна. Очите ѝ бяха подпухнали и зачервени.
— Да, обаче Блейки е прав. То ще излапа и тях. Предупредих патрулния Джими, но той не ми повярва.
Пийт ѝ вярваше, защото беше видял. Впрочем тя казваше истината. Полицаите нямаше да им повярват. Накрая щяха да разберат, че това не са детски измишльотини, ала не и преди чудовището да изяде още няколко човека.
— Мисля, че е пришълец от космоса — заяви той. — Както в „Доктор Кой“.
— Мама и тати не ни дават да го гледаме — обясни му момченцето. — Казват ни, че било много страшно. Ама това е по-страшно.
— Живо е — промълви Пийт по-скоро на себе си.
— Аха — съгласи се Рейчъл и тежко, жално подсмръкна.
За кратко слънцето се скри зад един от разпръскващите се облаци, после отново изгря. А в главата на Пийт изгря нова идея. Беше се надявал да покаже на Норми Терио и другите Печени номер, достоен да го признаят за член на тайфата. Затова Джордж най-братски го беше светнал: Виждали са този детски фокус хиляда пъти.
И така да е, но може би чудовището не го беше виждало хиляда пъти. Нито дори един път. Може би там, откъдето идваше, нямаха лупи. Или пък слънце. Спомни си, че в един от епизодите на „Доктор Кой“ показваха планета, където през цялото време беше тъмно.
В далечината зави сирена. Пристигаше полицай. Ченге, което нямаше да повярва на малчуганите — възрастните са на мнение, че децата дрънкат всевъзможни глупости.
— Дребосъци, не мърдайте оттук. Аз ще пробвам нещо.
— Не! — Момиченцето впи пръсти в китката му. — И тебе ще изяде!
— Мисля, че то не може да се движи — каза Пийт и освободи ръката си, разкървавена от ноктите на Рейчъл. Навярно и той щеше да се държи истерично, ако бяха загинали неговите родители, затова не се разсърди. — По-скоро се е закотвило на едно място.
— Може да се протяга — обясни момиченцето. — Може да се протяга с гумите си. Те се разтичат.
— Ще внимавам — обеща Пийт, — но съм длъжен да опитам, защото ти си права. Ченгетата ще дойдат и то ще ги излапа. Стойте тук и не мърдайте.
Тръгна към комбито. Вече близо (но не прекалено близо), дръпна ципа на чантата. Длъжен съм да опитам — каза на децата, но истината беше малко по-сложна: той искаше да опита. Да проведе научен експеримент. Би прозвучало странно, ако го сподели с някого, но не се налагаше да споделя. Трябваше да действа. Много… много… предпазливо.
Изпоти се. С пекването на слънцето беше станало топло, но Пийт знаеше, че има още нещо. Погледна нагоре и замижа от ослепителната светлина. Нищо че МАХМУРЛУКЪТ пак започна да го цепи. Да не се скриеш пак зад някой облак. Не си го и помисляй. Трябваш ми.
Извади лупата марка „Ричфорт“ и се наведе да остави чантата на земята. Колената му изпукаха и вратата на комбито се отвори на няколко сантиметра.
Знае, че съм тук. Нямам представа дали ме вижда, но точно сега ме чу. Може би усеща и миризмата ми.