Направи още една стъпка. Ако се протегнеше, можеше да докосне корпуса на колата. Но не беше чак такъв глупак.
— Внимавай! — извика момиченцето. Братче и сестриче стояха прегърнати. — Бъди нащрек!
Предпазливо — сякаш се канеше да влезе в клетка с лъв, — Пийт протегна лупата. Отстрани на комбито се появи кръгче светлина, само че твърде голямо. Твърде нефокусирано. Пийт приближи лупата.
— Гумата! — изпищя момченцето. — Пази се от ГУУУ-МА-ТАААА!
Той погледна надолу — една от гумите се беше разтекла и по асфалта към маратонката му пъплеше сиво пипалце. Пийт не можеше да се отдръпне, без да провали експеримента си, така че застана на един крак като щъркел. Пипалцето от сива слуз тутакси се насочи към другия му крак.
Няма време.
Приближи лупата още малко. Кръгчето светлина се сви до блестяща бяла точка. В първия момент не се случи нищо. После нагоре се заиздигаха тънки струйки дим. Калната повърхност под огнената точка почерня.
От комбито се разнесе нечовешко ръмжене. Пийт трябваше да обуздае всичките си инстинкти, за да не побегне. Устните му се разтегнаха, той отчаяно стисна зъби. Продължаваше да държи лупата, отброявайки мислено секундите. Беше стигнал до седем, когато ръмженето прерасна в смразяващ вой, който едва не му спука тъпанчетата. Рейчъл и Блейк спряха да се прегръщат и запушиха ушите си.
Ал Андрюс умело паркира в началото на рампата. Слезе от патрулна кола 12 и се стресна от чудовищния звук. „Беше като сигнала за противовъздушно нападение, само че пуснат не от сирена, а през усилвателите на хевиметъл група“ — щеше да заяви по-късно той. Видя едно момче да държи нещо, с което почти докосваше корпуса на мърляво старо комби — марка „Форд“ или „Шевролет“. Момчето се тресеше от болка, решимост или от двете заедно.
Димящото черно петънце започна да се разраства. Бялата струйка, виеща се от него, се удебели. Първо посивя, после почерня. После всичко се случи със светкавична бързина. Пийт забеляза синкави пламъчета около черното петно. Те ставаха все повече и сякаш танцуваха над повърхността на колата-чудовище. Така изглеждаха дървените въглища в барбекюто на задния двор, след като баща му ги залееше с възпламенителна течност и им драснеше клечка кибрит.
Слузестото сиво пипалце, което почти беше достигнало стърчащия като щъркел Пийт, рязко се отдръпна назад. Колата отново се сгърчи, само че този път сините пламъчета блещукаха около нея като ореол. Тя се смаляваше все повече и повече, докато накрая не се превърна в светещо кълбо. Тогава, пред погледите на Пийт, Рейчъл и Блейк Лусиър, и патрулен полицай Андрюс, се изстреля в синьото пролетно небе. За секунда просветна като жарава и изчезна. Пийт се замисли за ледената тъма, която цари отвъд обвивката на земната атмосфера — онези безкрайни пространства, където може да живее и да се спотайва какво ли не.
„Аз не го убих, само го пропъдих. Трябваше да отлети, за да се изгаси: както горяща клечка кибрит в кофа с вода.“
Патрулен Андрюс слисано се взираше в небето, сякаш някой го бе цапардосал с мокър парцал по главата. От немай-къде се чудеше се как ще опише в докладна видяното.
В далечината виеха сирените на още патрулни коли, идващи към тях.
Пийт се върна при хлапетата, стиснал в една ръка чантата, а в другата — лупата „Ричфорт“. Донякъде съжаляваше, че Джордж и Норми не са тук, но толкова по-зле за тях. Преживя нещо изумително и пет пари не даваше дали ще го накажат да не излиза от вкъщи, или не. В сравнение със случилото се скачането с велосипед от ръба на някаква си яма с пясък изглеждаше детинско като „Улица Сезам“.
И знаете ли какво? Аз мачкам!
Сигурно щеше да се засмее, ако малчуганите не го гледаха. Току-що извънземен пришълец беше излапал родителите им — беше ги изял живи — и всякакви прояви на радост изглеждаха крайно неуместни.
Момченцето протегна към него пухкавите си ръчички и Пийт го вдигна. Не се засмя, когато малкият го целуна по бузата, а само се усмихна.
— Бла’даря — каза Блейки. — Ти си добър.
Пийт го остави на земята. Момиченцето също го целуна и това му хареса, въпреки че щеше да е по-хубаво, ако беше някоя какичка.
Патрулният се окопити и хукна към тях и Пийт се сети нещо. Наведе се към момичето и му дъхна.
— Усети ли?
Рейчъл Лусиър го погледна с мъдрост, несвойствена за годините ѝ.
— Това да ти е проблемът — рече тя и се усмихна. Едва-едва, но се усмихна. — Просто не дишай в лицето му. И си вземи ментови дражета за смучене, преди да се прибереш вкъщи.