Ето това бе самата същност на тази дълга нощ. Всеки един от мъжете имаше да разкаже подобна история — смразяваща, ужасна и страховита, а когато всички най-сетне свършиха, започна да вали студен сняг върху тези смели членове на местната бойна група на ИРА.
Възрастният човек не каза нищо, защото наистина нямаше какво да каже, което да не е така очевидно, както белезникавия им дъх, изчезващ като призрак във вятъра. Тогава той отвори съвсем бавно входната врата, без да кимне или да посочи с ръка, което наистина бе най-подходящото за случая.
Бавно и мълчаливо, те се запромъкваха един след друг покрай него, също като край познат учител в някое старо училище, а после забързаха. И така потече обратно върналата се река, Ноевият ковчег бе изпразнен преди Потопа, а не след него — понесе се поток от животни и ангели, голотии, парещи ръцете с огън и пламък, и величави подскачащи богове с крила и копита, а очите на стария човек бавно се местеха и устата му тихо нашепваше името на всеки — Реноар, Ван Дайк, Лотрек — докато Кели, минаващ последен, усети да го докосват по ръката.
Изненаданият Кели погледна нагоре.
Тогава видя, че старият човек гледаше малката картина под неговата мишница.
— Моят портрет от жена ми, нали?
— Самият той — каза Кели.
Възрастният човек погледна Кели и картината под мишницата му, а после се загледа в снежната нощ.
Кели се позасмя.
С меки крачки на крадец той изчезна с картината в пустошта. Само след миг го чуха да се смее, тичайки обратно с празни ръце.
Възрастният човек тръсна треперещата си ръка и затвори вратата.
После той се обърна, сякаш случаят бе вече изчезнал от неговия блуждаещ детски мозък, и тръгна несигурно към другия край на хола, понесъл червения си шал, подобен на лека досада върху слабите му рамене, а тълпата го последва и скоро в огромните им лапи се оказаха питиета, докато те гледаха как лорд Килготън мига пред картината над камината, сякаш се опитва да си спомни дали на това място през последните години е стояла „Плячкосването на Рим“ или „Падането на Троя“. Когато почувства погледите им, той огледа цялата заобиколила го армия и каза:
— Е, а сега за какво ще пием?
Мъжете запристъпваха от крак на крак.
После Фланъри извика:
— Как за какво, за Ваша светлост, разбира се!
— За Ваша светлост! — извикаха всички от душа, пиха, разкашляха се, запръхтяха и заподсмърчаха, а в това време старият човек усети странно проблясване в очите си, не отпи, преди да стихне вълнението, и чак тогава каза: „За нашата Ирландия!“, после пи и всички казаха: „О, боже“ и „Амин“, а той се загледа в картината над камината и най-после отбеляза колебливо:
— Наистина ми е неудобно да спомена, но тази картина…
— Какво има, сър?
— Струва ми се — рече старият човек с извинителен тон, — че е малко наклонена на една страна. Питам се дали бихте могли…
— Момчета, ние ли няма да можем! — извика Кейси.
И четиринайсетте мъже се втурнаха да я оправят.