— Съжалявам — казва психарят.
— Да, добре.
— Това притеснява ли те?
— Кой, те ли?
— Притесняваш ли се за сина си? За себе си?
— Те не се занимават с децата на хората. А и никога не са достигали до човек от Програмата за защита на свидетелите. Тя е на сто процента сигурна.
— Чувал съм за това — казва той. Поема дълбоко въздух, потупва по масата и се изправя. — Е, добре.
— Излекуван съм, така ли?
— Осъзнал си какво се е случило — казва той. — Повечето хора не стигат до там.
Подава ми ръка. Поемам я и се усмихваме.
Килията ми вече е опразнена. Готова, чака следващия лапнишаран. Следобед пристигат двама федерални агенти от Програмата за защита на свидетелите. Оглеждат ме така, сякаш съм кучешко лайно, което случайно са настъпили, след което ми дават досието — кой ще бъда. Имам си история. Чичо с изкуствено око. Майка с родители от Дъблин. Куче порода коли, с което съм израснал. Малко странна история, в която всичко е правдоподобно.
Качват ме на малък частен самолет и отлитаме на запад. Уредили са ми работа в металообработваща работилница в покрайнините на едно градче Боузман, в щата Монтана. В прогимназията съм се обучавал в металообработването и това е най-доброто, което мога да правя, от предложените ми от тях работи. Всичко е съвсем скромно. Кафява селска къща с две спални до макадамов път. Малък зелен шевролет с четири врати. Не бива да ходя в един и същи магазин повече от веднъж месечно. Трябва да водя дневник.
Едрият агент с войнишка подстрижка — Карп, остава при мен известно време. Истинско удоволствие е да виждам невъзмутимото му пепеляво лице да зяпа в телевизора всеки следобед, в който се прибирам. Само как диша през носа, с леко подсвирване, докато нападаме замразените си вечери върху малката масичка с гетинаксов плот в кухнята.
Вечерта, преди да си тръгне, го намирам на малката покрита веранда да гледа проблясъците на светкавиците, а вятърът да издува фланелената му риза. Мушнал е ръцете дълбоко в джобовете си.
— Значи програмата действа, така ли? — питам.
Той ме поглежда и леката му усмивка бързо се стопява, преди да кимне.
— И никога не са спипвали някои от вашите хора, така ли?
— Невъзможно е — отвръща той. — Понякога съжалявам, че го казвам.
— Щото не го заслужаваме ли?
Той се взира в очите ми за миг, след което казва:
— Сделката си е сделка. А ние винаги изпълняваме задълженията си. Това е разликата.
Минава покрай мен и излиза.
— И на мен ми беше приятно да се запознаем — казвам с глас, който той не може да чуе.
Когато обаче си тръгва, компанията му наистина ми липсва. Предупреден съм за връзките си. Приятелите са категорично забранени. Някоя жена — добре, но само да не е омъжена. Отварям си очите за някоя самотна, но Боузман не е голям град, а не ми е позволено да влизам в организации, където можеш да се запознаеш с някого.
От края на моя път обаче започва гора. Гора, която се простира нагоре по хълмовете. Гора, в която елени и мечки се борят за живота си.
Отивам до „Уол-Март“ и оглеждам пушките, имам намерение да претегля някоя на дланта си, ала променям решението си. Вместо това купувам лък и изслушвам хлапака зад тезгяха, който ми разказва за лосовете. Кръвта ми кипва леко и купувам мишена, която ще сложа в задния двор на къщата си, както и няколко стрели, с които да тренирам.
Работата в работилницата не изисква мислене и не ме убива. Купувам си готварска книга и почвам да правя това-онова. Дали мисля за нея? Разбира се. Но повече мисля за Томи, надявам се, че вече мисли за постъпването си в колеж, знам, че ще има парите да го стори, питам се дали пази добри спомени за мен и дали изобщо ще го видя отново.
Когато нощите стават студени, вече съм достатъчно добър с лъка, за да изляза в гората. Изграждам няколко чакала по високия хребет, по който дивечът преминава в зори и привечер. Най-далечният ми пост е в извивката на един висок бук до малко, но шумно поточе. Един ден си тръгвам по-рано от работа и се качвам там.
Задрямвам, само се вслушвам. Когато се събуждам, вече знам, че е твърде късно за лов. Летящата катерица, която виждам от време на време, цвърчи и отлита в здрача, пляскайки с крилете си на бозайник и изчезва някъде в мрака.
Когато чувам да изпращява съчка, сърцето ми замира.
— Ало? — извиквам.
Устата ми пресъхва, по гърба ми пробягват тръпки. Спускам се бързешком и запълзявам покрай брега на потока. Напълно наясно съм със заобикалящия ме свят. С изпълнения с дъх на мъхове и дървета въздух. С шума на водата. С чернотата на нощта. И знам, че не съм сам. Застивам на място и се взирам в неясните очертания в тъмнината зад мен, стомахът ми е свит, а страхът циркулира в кръвта ми. Усещам някакво движение и чувам едва доловимо металическо изщракване.