Оранжев пламък осветява дърветата, а гърдите ми изгарят в мига, преди да изгубя дъх и да се вцепеня. Пръстите ми се заравят в мекия мъх и разритвам мъртви листа с подметките на ботушите си. Нещо топло изпълва устата ми и се процежда през ъгълчето й по бузата ми, докато целият се вдървявам от студ.
Черен силует на мъж прескача потока и се мержелее над мен. Светва с фенерчето си и ме ослепява, след това оглежда димящата рана в гърдите ми и се прокашля. Светлината се насочва към земята до крака му. На нейното зарево виждам дългите му увиснали мустаци. Тъжните тъмни очи. Празни очи, които ми напомнят на моите, когато се бръсна и си мисля за сина си, когото никога няма да видя.
Батериите на фенерчето потракват, докато го прикрепя за дулото на голямата си пушка. Когато я вдига, губя очертанията на лицето му.
Виждам само студената, ослепителна светлина и навсякъде около нея е само… мрак.