— Защото ти си ги искал, или тя? — пита той.
— Разбира се, че тя искаше хубави неща — отвръщам. — Всяка жена иска хубави неща. Представи си да си израсъл в онази смрад на кравешки фъшкии, с мухите които летят пред лицето ти в летните вечери; е, тогава ще желаеш хубавото още по-силно.
— А ти? Ти също си го искал, нали?
— Че кой не иска? Имахме си планове за една къща с двайсет хиляди квадратни фута площ, току до онази, която вече притежавахме. Десет акра парцел до езерото. Що ме гледаш така?
Той свива рамене и казва:
— Говориш с човек, който е израснал в къща с една баня за седем души.
— Е, докторе — казвам, — не би искал да се върнеш към единствената баня, както и аз. Колкото повече имаш, толкова повече искаш.
Просто така стоят нещата. За мен. За нея. За теб. Пет години преди да се случи всичко това участвах като партньор в четири други проекта на „Кинг Корп“, освен „Гардън стейт“. Имах ценни книжа на стойност три-четири милиона долара. Проблемът ми се появи, когато фондовият пазар влезе в състояние „свободно падане“ през 2000-та година. Бях се нагълтал здраво и…
Да, в края на деветдесетте печелех добре, но след това тръгнах надолу. Яко. Колкото по-зле ставаше пазарът, толкова повече купувах. След това почнах да купувам само маржа.
— Също като да удвоиш залога си на блекджек — казва той и кима.
Ръцете ми се потят, затова ги пъхвам между стола и краката си.
— Аха.
— Но късметът ти се промени.
— Не, стигнах до дъното, но ме измъкнаха.
— Кой?
— Джеймс.
Чакам клепачите му да се повдигнат. Това не става и казвам:
— Не ми се виждаш изненадан.
— Много пъти — казва той, кимайки, — хората, с които имаме най-големи проблеми, са онези, които са ни спасили задника. Той ли ти даде парите?
— При известни условия. Бързо изплащане. На практика той изкупи дяловете ми в проектите. Оказа се страхотна сделка за него. Утрои парите си. Като че му трябваха. Когато всичко бе уговорено и направено, имуществото ми бе равно на нула. Имах три вноски за изплащане на колата, къща за три милиона с огромна ипотека, шестцифрена сметка в „Америкън експрес“ и жена, която нямаше търпение да си построи замък.
„Гардън стейт сентър“ бе светлината в края на тунела. Най-големият търговски център на света. Петдесет кинотеатъра. Дванайсет универсални магазина. Седемстотин други магазини. Два хотела. По-голям от „Мол ъв Америка“. Бен и аз бяхме партньори в строителството. С по два процента всеки. Печалбата от финансирането щеше да бъде двеста милиона и отгоре. Четири милиона — в джоба ти. Без данъци.
Но това беше нищо в сравнение с онова, което хората печелеха при Джеймс. Като Майло например. Неговият дял от печалбата щеше да бъде около двайсет милиона.
— Но всичко си има цена — казва той.
— Аха — отвръщам. — Джеймс само щракна с пръсти и ние веднага захапахме. Ако имаш да правиш сделки, не те интересуват юбилейни вечери или футболни мачове, или Коледи, или пък ако трябва да съкратиш отпуска си.
Дори не мога да изброя всички онези мачове, които пропуснах. Концертите. Празненствата за рождени дни. Ала все пак бях по-добре от Бен. Това му е хубавото да имаш жена, която иска разни работи.
Неговата го мъчеше непрекъснато, с онези сандалки от „Бъркънсток“ и ниско изрязаните дънки. Хипарка. Следваше философия. Най-накрая забра двете деца и избяга в Пало Алто с някакъв преподавател по английска литература. За нея Бен винаги бе на второ място.
Всички ме хвалеха за това, че бях превозил стоманените конструкции по въздуха над стачния пост и бях прецакал профсъюза. Но всъщност идеята беше на Бен. Мисля си, че хората запомниха мен, защото моята снимка се появи във вестника с онези огромни вертолети „Сикорски“, аз бях човекът, който застана пред Джони П, когато той дойде да крещи и да блъска портите, зад които складирахме железата. Може би точно затова Бен взе визитката на агентката от ФБР, решил, че стига толкова, достатъчно време най-добрият му приятел е обирал каймака.
— Значи ти си получил признанието за развитието на проекта?
— Повечето хора така мислеха. Но не и онзи, който бе от значение.
— Имаш предвид Джеймс?
— Този свят е като аквариум с акули. Действаш и реагираш. Ядеш или биваш изяден. На това ме научи той и точно това направих.
— Дори ако това означава да отнемеш нечий живот?
— В известен смисъл.
— Джеймс никога не го е правил обаче — казва той, — да използва тактиката на профсъюзите. Убийствата.
— Не и с куршум в главата — отвръщам, — но той би унищожил всекиго. При него е или печелиш, или губиш. Няма друг път.