Скот се изчерви и отвърна:
— Може би Бъки я е поставил погрешка в моя гардероб.
— Сигурно така е станало — рече Джеймс, — защото знам, че не би я взел и използвал, а после да не я върнеш на място. Ще трябва да говоря с Бък.
Разбира се, когато слязохме долу, Бъки бе в оръжейната и подреждаше пушки и кутии с патрони върху работната маса. Скот направи малък обход и се върна с лъскава дванайсеткалиброва надцевка. Беше украсена със спираловидни сребърни ленти, с гравирана върху тях сцена на лов на патици. Изглеждаше като излязла от някой музей; Скот избърса с ръкав засъхнала кал от приклада от орехово дърво.
— Да, там беше — рече той, сложи я върху масата пред баща си и погледна към Бъки.
— Бъки, би ли я поставил там, където й е мястото?
Бъки не беше просто ловен водач, макар да бе най-добрият егер, когото съм виждал. Беше нещо повече — човекът, който въртеше целия ловен резерват и надзираваше строителството на хижата. Мнението му се ценеше от другите, независимо от положението или образованието им. Виждал съм го да кара доктори на науките да се изчервяват, а могъщи магнати да си затварят засрамени устите. Нерядко Джеймс го викаше да присъства на съвещания на съдружниците, на които се обсъждаха сложни материи.
Той бе човекът, който всеки би искал да има близо до себе си, ако избухне ядрена война или нещо такова.
Бъки ще е онзи, който ще измисли начин за оцеляване. Имаше увиснали четинести мустаци и огромен гръден кош. Очите му бяха тъмни, със зачервени ръбчета и толкова сериозни, че изглеждаше натъжен, докато гледаше ту пушката, ту Скот, а накрая — Джеймс.
— Мислех си, че съм я прибрал — рече той и възприе наивното изражение на селско момче с онази лекота, с която аз или вие ще нахлупите шапката си, — ама тази сутрин забравих да сложа кафе в машината и си изядох яйцата само с гореща вода.
Джеймс го тупна по гърба, усмихна се и рече:
— Раздай на тези момчета екипировката им.
Аз взех от закачалките лек камуфлажен костюм с цвят на папур, размер 2Х, след това намерих ботуши 13-ти номер от лавиците, издигащи се от пода до тавана. Докато се обличахме, се усмихнах на Бен и си помислих за визитката, която бе взел от агентите на ФБР. Моят човек бе истински ас в заседателната зала, но по изражението му — сякаш бе лапнал парче развалена риба — можеше да се прочете, че никога не успя да свикне с убиването. Няма значение дали ставаше дума за патици или зайци, или глигани, или елени. Когато някое създание умираше, Бен винаги се извръщаше настрани.
Бъки ни даде пушките и ние излязохме навън. Синият му събърбън бе паркиран току под моста, водещ от главния вход. Бъки ни откара до блатата, а Ръсел, един от синовете му, бързешком угаси цигарата си. Ръсел имаше бебешко лице, беше по-яко копие на Бъки, но не толкова висок. Бъки му се намръщи и докато слизахме от колата, го чух да мърмори нещо за това що за глупак е онзи, който пуши, след като знае, че това ще го убие.
Ръсел го гледаше изпод козирката на шапката си с големите си тъжни очи, пренебрегвайки забележките по онзи начин, който синовете на строгите бащи усвояват; след това ни откара с плоскодънната лодка до едно малко островче, обрасло с тръстика. Чакалото бе като миниатюрна пейка на резервите в бейзболна среща, с покрив и стени, облицовани с папур. Джеймс застана в единия му край, до него — Скот, аз — до Скот, и накрая — Бен.
Небето бе ясно и синьо, прекалено хубав ден за лов на патици, но тези патици бяха отглеждани в резервата и бяха научени да прелитат над нас на път към стария птичарник, където живееха и ги хранеха. Това се нарича „лов при планиран полет“.
Мюретата подскачаха върху водата пред нас, Ръсел остана извън чакалото, изсвири предпазливо и приведе широките си рамене върху черния лабрадор, който скимтеше и трепереше в очакване. Джеймс каза нещо на Бъки по радиостанцията и ято патици се появи над дърветата откъм юг и се насочи право към нас — с едър зеленоглав паток начело, грачещ радостен в отговор на изсвирването на Ръсел.
Стреляхме по ято подир ято, докато цевите на пушките не загряха, а лабрадорът остана без дъх да вади купища простреляни патици. Дори Бен гръмна няколко пъти, но не видях птица да пада от изстрелите му, за което после го подигравахме.
— Толкова, Джеймс.
Това бе гласът на Бъки, който надделя над прашенето на радиостанцията.
— Толкова ли? — рече Джеймс и гъстите му вежди изчезнаха под козирката на камуфлажната му шапка. — Няма ли повече в обора?
— Разбира се, че има.