— Хайде, сърдитко — рече тя, усмихна се щастлива, улови ме за ръката и ме изведе от помещението там, където въздухът ставаше за дишане.
Освободих се от ръката й и закрачих покрай киносалона към задното стълбище.
— Къде отиваш? — попита тя, но ме последва, като ми говореше със същия напевен тон, сякаш не се бе случило нищо.
— Не можеш да минеш през фоайето, облечена така — рекох. — Да не си мислиш, че това е някакъв шибан спа център?
— Скъпи, престани — рече тя, този път с тих гласец. Продължих да вървя с едра крачка, минах бързо през кухнята, избягвайки смаяните погледи на прислугата в бели престилки, които се пръснаха покрай плотовете от неръждаема стомана. В коридора горе нямаше никого, завих бързо наляво и влязох в Риболовната стая, затръшнах вратата и пуснах старинното резе, след като Джесика влезе. Хвърлих салфетката с леда на пода, размазах го с крак и се обърнах към нея.
— Скот е виновен — рече тя. — Аз не отидох там с него. Тъкмо си тръгвах и той влезе. Разговаряхме. Ти винаги постъпваш така.
— Ти ме принуждаваш — отвърнах.
— Сам се принуждаваш — продължи тя. — Аз се държа добре с хората. Знаеш го. Дружелюбна съм.
— Точно така.
— Ей, я ела тук. Да забравим това. Ето, тук.
Тя захвърли хавлията си върху леглото и свали презрамките на банския си костюм, целуна ме и притегли ръката ми върху гръдта си. Не сварих да си събуя панталоните достатъчно бързо, а тя вече ми правеше онова, което обичах най-много, косата й се разфуча, жилейки кожата ми с мокрите си връхчета.
Чак когато вече лежах по гръб, потта ми съхнеше и дишането ми започна да се забавя, усетих отново болката в устната.
— Извинявай — рекох. — Понякога полудявам.
Тя лежеше до мен, преметнала ръка през глава.
Обърнах се и я целунах по бузата, прокарах пръст по дъговидния белег върху дланта й. Тя потръпна и отдръпна ръка.
— Недей — рече, взе халата си и го облече.
— Защо? Гладък е. Харесва ми.
— Хиляда пъти съм ти казвала. Гъдел ме е.
Тя извърна глава, а аз се подпрях на лакът. Улових брадичката й и обърнах лицето й към себе си. Очите й бяха насълзени.
— Какво има?
Тя поклати глава и легна по гръб, пристегна колана на хавлията.
— Кажи ми.
Джесика затвори очи и сълзите потекоха от тъмните процепи.
— Не обичам да ме гледаш така, както там, долу.
— Извинявай — рекох. — Вече ти се извиних.
— Не беше нещастен случай — рече тя и лицето й се сбърчи. — Винаги съм твърдяла, че е, но не е така.
— За какво говориш? Какво се е случило?
— Това — отвърна тя и ми показа отново белега.
Пое дълбоко дъх, издиша и се насили да се усмихне.
— Тя ми повтаряше непрекъснато, но аз не исках и да чуя. Имаше едни диамантени обеци. С малки камъчета.
Засмя се, вторачена в тавана, поклати глава, подсмръкна.
— И ги криеше от мен, да не мога да ги слагам. Бях на шест години. И отчасти намирах това за игра. Нали разбираш, тя ми крещи, вдига ръка, като че ще ме удари, но само ме плесва, събаря ме и протяга ръка, а аз свалям обеците и й ги давам.
— Един ден ги намерих в чорапите на баща ми, после излязох на двора да играя с другите деца. Люлеех се на люлката, а всички ме гледаха и ме сочеха с пръст, защото имах диаманти и бях повече горда заради нея, отколкото със себе си, тъй като съседите ни просто нямаха диаманти.
— Да беше чул вика й. Свали ме от люлката и ме помъкна към къщи. „Никога, никога, никога“ — рече. Блъсна чайника от печката и постави ръката ми върху горелката.
Джесика се разрида, аз казах „Не, не, не“, прегърнах я силно и болката се пренесе от корема ми към сърцето.
— Онази миризма на изгоряло — рече и зарови нос в ребрата ми, потрепервайки като мокро пале. — Още я усещам. Не ме гледай така повече.
Държах я още време в обятията си, но поглеждах будилника, знаех, че скоро ще трябва да слизаме долу. Дишането й се забави, стана равномерно и си помислих, че може би беше заспала.
Спомних си как се запознахме. Мислех си за това как тя израсна и как това бе част от причината да бъде толкова решена да стигне до върха. Би могла да има много гаджета, някой от тях би могъл да й даде всичко, но тя избра мен.
— Не можах да разбера — рекох, обърнах се по гръб и се вторачих в тавана.
— Кое? — попита
— Джеймс дава дела на Майло на Скот — отвърнах. — Ето защо бях луднал долу. Съжалявам.
— По дяволите — изсъска тя. — Пак постъпи така с теб. Ако ще се отнася по този начин, защо просто не дадеш на профсъюза работата, която искат? Ако Джеймс не желае да ти даде полагаемото, то профсъюзът сигурно ще го направи.