— Това е моята компания — рече Джеймс.
— Глупости на търкалета! Кой сключи току-що сделка с банката?! Два милиарда долара при сто пункта над LIBOR-a!!!
— Аз! Ние!
— Ти твърдеше, че никога няма да склонят! Беше готов да приемеш сто и петдесет пункта и го знаеш много добре!
Джеймс понечи да се отдръпне от масата. Ива го улови за сакото и го върна обратно. Джим Морис скочи и застана между двамата. Бен изтича и сграбчи Скот.
— Няма да го направиш! — изкрещя Скот, но се остави Бен да го отведе към каменните стъпала. — Не съм си скъсал задника от бачкане, за да получа накрая това!
Годеницата му Емили се изправи и изтича подир Скот. Стъпките им откънтяха по стъпалата и мостчето в горната част на избата.
Погледнах Джесика. Тя се бе вторачила в Джеймс. Устните й бяха свити в една тънка черта, а очите й бяха пусти, сякаш бе надмогнала омразата си към него. Сякаш знаеше, че той е вече мъртъв.
14
Отблъснах се от масата и последвах Джесика извън залата. Опитах се да я прегърна през рамо, но тя не желаеше да я докосвам. На излизане от входната врата сграбчи палтото си от закачалката и го облече.
Последвах я по пътечката, която водеше към брега. Тя се загърна с палтото поради нощния хлад. Беше свела глава. Над нас небето беше ясно.
Когато хижата остана достатъчно далеч, за да ни чуват, рекох:
— Не можеш просто да мълчиш.
Тя продължи да върви.
Над най-тясната част на езерото бе издигнат висящ мост. Бъки го бе построил собственоръчно. Джесика изкачи стъпалата и пое по него. Мостът представляваше наредени една до друга дъски, свързани с дебело въже, които се люлееха дори под нейната малка тежест. Чувах стъпките й, докато стигна до средата на моста, сетне спря.
И аз се изкачих, улових се за рунтавите въжени перила и се опитах да вървя точно по права линия, като се борех с опасението, че цялата конструкция ще рухне всеки миг. Когато стигнах до нея, тя подсмръкна. И на слабата светлина от звездите можех да видя сълзите, които се стичаха по лицето й.
Улових ръцете й. Беше измръзнала до кости, но не се отдръпна.
— Мразя го — рече тя.
— Дал ни е много — отвърнах. — Опитай се да мислиш за това.
— Но е взел много повече, отколкото може някога да ни даде.
— Толкова си огорчена.
— А ти да не си безчувствен, по дяволите? — рече тя, обърна се с лице към мен, преди отново да се извърне и да погледне през водата към обляната в светлина хижа.
— И мен ме боли — рекох.
— При майките е по-различно — каза тя. — Бих могла да го убия.
— Не той е причината — казах.
— Но би могъл да го спаси — сопна се Джесика. — И много добре знаеш това.
— Ако знаеше, би го направил, сигурен съм.
Първото ни дете — Тийг — се роди с около месец преждевременно. Сърцето му бе с увредена клапа. Отначало казваха, че няма да оцелее. Джесика обезумя. Наложи се да я упояват. Аз бях като в мъгла, блъсках се в касите на вратите, препъвах се като вървях. Тогава се появи онзи млад лекар, който каза, че в Далас имало хирург, който правел някакви изключително новаторски операции и че трябва да опитаме да заведем Тийг там. Веднага. Всяка минута била от значение.
Болницата разполагаше със санитарен самолет, но бе по средата на зимата и поради лошото време той бе останал на земята в Бъфало. Имало буря. Джесика ми каза да взема самолета на Джеймс и аз го помолих. Но той току-що се бе върнал, а на сутринта трябваше да отлети за Южна Америка. На лов за гълъби.
Каза, че санитарният самолет щял да свърши работа.
Че всичко ще е наред.
— Нима си мислиш, че е изгубил съня си от това? — попита тя. — Нима си мислиш, че се чувства като парализиран? „Виж ме, Тейн. Сякаш съм загубил ръката си“. Иска ми се аз да бях изгубила ръка. Всеки ден. Всяка минута, след като изгубих бебето си. А той трябвало да отиде на лов. Боже мой!
Обърна се към мен и продължи:
— И да не си посмял да го защитаваш пред мен!
— Нима смяташ, че и аз не се чувствам по същия начин? — рекох, повиших тон, закрещях над тихата вода, стиснал перилата, разклатих моста. — Нима мислиш, че не си спомням какво беше преди? Когато отивахме на някое празненство, уловени за ръце, и хората ме питаха как съм преуспял?
— И тогава аз забременях — рече тя. — Това ли имаш предвид?
— Да не ме будалкаш? Това ли си мислиш? — рекох. — Кой ходи на онези упражнения с теб? За дишането, за контракциите и всичките останали неща от методиката на Ламаз4? Кой боядиса детското кошче? А стаята му? Кой каза, че трябва да го кръстим на дядо ти Тийг?
4
Фердинанд Ламаз — френски лекар, разработил техники за облекчаване на родилките. Особено популярен в САЩ през 60-те години. — Б.пр.