— Тръгваш си оттук и край. Разбра ли? Не се връщай повече.
— Разбрах — рече тя и той я пусна.
22
— Значи не се е предвиждало ти да го направиш?
— Спомням си, че бях чел нещо за времето — казвам. — Че било нещо като река, нали? И една клечица може да се закачи на някой камък и преди да си се усетил, сума боклук ще заприщи шибаната река и тя ще поеме по ново русло. Чувал ли си за това?
— Айнщайн. Той казва, че времето било като река.
— Нещо съвсем дребно. Клечица. Квитанция за глоба за неправилно паркиране. Това е лудост.
— Квитанция за неправилно паркиране ли?
— Човекът на Джони Г. — Пийт. Имал поне двайсетина квитанции за глоби в Атлантик сити. Отбива от магистралата в Северно Джърси да хапне тако или нещо подобно. Един тип изскача пред колата му в дъжда. Пийт скача върху спирачките и натиска като обезумял клаксона. После се разкрещява на онзи. Двамата си крещят и се псуват. От заведението излиза полицай. Опитва се да ги успокои, но в същото време пуска регистрационните номера на Пийт за проверка. Оказва се, че той има заповед за арест. Заради глоби за паркиране. И заради едно шибано тако5…
— И те са казали на жена ти, че щом си вътре, значи си вътре.
Сега вече трябва да се разсмея, защото той още не може да разбере.
— Джони Г. бе готов да се откаже — казвам. — Това обаче го научих по-късно.
Той примигва иззад дебелите лещи на очилата си. Каскадата от бръчки на челото му сякаш става по-дълбока.
Бях просто побъркан. Бесен. Изплашен. Наранен, засегнат. Такава бъркотия. Класически случай. Сума жени смятат, че когато един мъж заплаче, това разкрива чувствителната му страна. Джесика обаче не смяташе така.
Чакаше ме, когато се върнах у дома след работа. Беше си сложила от любимия ми парфюм. Казва се „Ароматикс“. Аромат, който ми напомняше за онзи ден, когато се запознахме в Ню Йорк, за червената й рокля, под която не носеше нищо друго. Томи бе на гости у приятели и ние се качихме в спалнята. Това бе само началото — да ме размекне. Невинаги бе така. Понякога го правеше, но дали не искаше нещо? Е, мисля си, че то й беше от полза.
След това можех да проспя вечерята и цялата нощ, но тя ме накара да обуя анцуг, тениска и ме изведе навън за ръка.
— Те ще се отърват от него — каза тя и думите й прозвучаха в тишината като удар с чук върху лемежа на плуг.
Тя пое дъх, огледа празния парцел до нас и рече:
— Точно тук ще я построим и ще използваме варовикови блокчета. И ще издържи десет хиляди години. Че и повече.
Забравих за небето, за езерото, за целия свят. Виждах единствено лицето й, взряно в моето. Сурово и неумолимо като онези блокчета от варовик. Пръстите й обвиха здраво китката ми.
— Какво?
— Джеймс — отвърна тя.
— Джони Г. ли ще го направи?
— Ние ще ги вкараме в „Каскейд“ и ще им кажем комбинацията за ключалката на гардероба на Скот, за да вземат ножа му.
— Да не се майтапиш бе, мамка му?
— Нищо не е — рече тя. — Само ще си покажеш ретината пред скенера и си тръгваш.
Безрадостен смях се изтръгна от устните ми, преди да успея да го спра.
— Слушай — рече тя, разтвори ръце и се завъртя в кръг. — Всичко ще бъде наред. Как мислиш е получил Джеймс онова, което има? Как е стигнал дотам? Такъв е светът. Трябва да се бориш за него. Трябва всеки ден да сключваш сделки с хората. Джеймс го е постигнал, може би не с помощта на профсъюза, а на нечестни политици, юристи и бизнесмени и погледни го сега. Ако неговият син се нуждаеше от операция, той щеше да я получи.
Поклатих глава и отстъпих назад.
— Добре ли си?
— Нищо ми няма — отвърнах и избърсах ъгълчето на окото си.
— Скъпи — каза тя, присви очи, изпълнена с решимост като тръгна към мен. — Не ме плаши. Трябва да го направим. Нямаме друг избор. Трябва да го направиш за мен. За Томи. Онези хора… Няма повече да се връщаш. Точно това каза той.
В този миг осъзнах, че бях мухата. Че повече не се борех да се измъкна от паяжината. Изтощен и застинал спокойно, когато вселената трепери и виждаш как паякът приближава към теб. Отначало бавно, а после — по-бързо и уверено, досущ като капка дъжд, която се стича по стъклото.
— Ние сме вътре в играта — каза тя.
— Знам.
— Налага се.
— Знам.
Тя ме улови за ръката и ме поведе обратно към къщата. Каза ми за Пийт и как следващата вечер ще се срещна с него на застлания с чакъл паркинг на „Кедровата къща“. Трябваше да се обадя на Джеймс и да му кажа, че една от офертите е била изгубена от куриерската служба „Федеръл Експрес“, че я търсят и са обещали да я намерят до следващия ден. По този начин той нямаше да ме очаква.
5
Тако — царевична питка с най-разнообразни пълнежи, типична за мексиканската кухня. — Б.пр.