Вдигнах глава към черното небе и примигнах. Оранжевото зарево от хижата пръскаше достатъчно светлина, за да видя как снежинките се носеха към земята като дъждовни капки. Обърнах се и продължих да тичам, докато не стигнах до колата си. Чувствах дробовете си като пълни с киселина, хълбокът ме болеше. Кръвта пулсираше в слепоочията ми.
На главния път чифт фарове запълзяха бавно към мен. Приклекнах зад колата си и надникнах през замъглените от дъжда прозорчета. Фаровете сякаш намалиха скорост, след това отново ускориха и колата ме подмина. Останах приклекнал, гледах червените габаритни светлини да изчезват зад завоя и колата да се насочва нагоре към град Пуласки.
Влязох в своя автомобил, погледнах в огледалцето за обратно виждане и стиснах толкова силно волана, че ръцете ми се схванаха и се наложи да ги раздвижа. Потеглих бавно, карах по черни пътища, полека изкачих възвишението към „Депо роуд“. Като спрях колата в гаража си, останах навън, замислен колко време щеше да отнеме на снега да запълни онези черни дири от гуми. Когато това стана, пръстите на ръцете ми бяха изтръпнали и безчувствени от студа.
Джесика беше във всекидневната. Огън припукваше в камината, отраженията от оранжевата му и жълта светлина блещукаха върху лъскавата повърхност на мраморната лавица над нея. Беше свила нозе под себе си. Държеше книга в ръка. Всичко изглеждаше толкова нормално, а тя вдигна глава, усмихна ми се по начин, който ме накара да си помисля, че просто съм сънувал всичко случило се.
— Къде е Томи?
— Спи.
Кимнах, погледнах за пръв път ръцете си, видях кървавите петна върху меката кафява кожа. Протегнах ръце към нея да ги види и тя.
— Налагаше се — рече.
— Боже мой! — възкликнах и потръпнах.
Джесика стисна устни и се изправи, свали ръкавиците от ръцете ми. Без да ме поглежда, отвори екрана на камината и ги хвърли в огъня. Когато се обърна, улови лицето му в длани и ме привлече към себе си.
— Това никога не се е случвало — прошепна и се взря в очите ми. — Ето какво трябва да направиш. В съзнанието си. Никога не се е случвало. Това е дело на Джони Г. На неговите хора. Те трябваше да го направят и доколкото ние знаем, те са го направили. Ти си бил тук. С мен.
— А Томи?
— Той е дете. Те дори не могат да говорят с него. Не губи концентрация. Вечеряли сме заедно, сетне сме запалили камината. Аз съм чела книга, а ти — вестник. След това сме се любили. Всичко това е станало. — Замлъкна за миг и продължи: — Трябва само да го видиш.
Усетих как ръцете й се плъзват под ризата ми, как прокарва нокти от двете страни на гръбнака ми. Долепих устни до нейните, стисна ме силно. Разсъблече ме.
Заведе ме горе и ме накара да забравя. Отиде в банята и се върна с чаша вода и нещо друго в ръка.
— Какво е това? — попитах.
— Вземи го — отвърна тя. — Ще ти подейства добре.
Взех едрото бяло хапче и го обърнах на мижавата светлина в банята. Викодин. Таблетките бяха останали след операцията на коляното ми преди две години.
— Ще помогне — рече, — повярвай ми.
Понечих да й го дам, но тя отблъсна ръката ми.
— Да — рече.
Глътнах го.
На сутринта надигнах глава да погледна през високия сводест прозорец. Търбусите на облаците бяха яркорозови, ръбовете им — обагрени от бледолилава мъгла. Простираха се до края на езерото и далеч след него. Мисълта за гърчещия се под възглавницата Джеймс тежеше като камък в стомаха ми. Ръцете и краката ми бяха вдървени. Джесика се събуди, докосна лицето ми и погледна в очите ми. Нейните бяха подути и влажни.
— Не — рече тя бавно с натежал език. — Казах ти. Било е сън. Ти беше тук.
— О, Боже! — възкликнах, обзет от засилваща се паника. Обърнах се на другата страна и повърнах.
— Не го прави — рече и гласът й сякаш одраска ушите ми. — Недей. Не бива.
Прогони ме от леглото под душа, направи ми бъркани яйца с хрупкав бекон, които погълнах.
Когато Томи слезе долу, тя го целуна по главата и го прегърна силно.
— Забрави ли да измиеш зъбите си? — попита.
— Мамо — рече момчето.
Тя само му посочи стълбището.
Томи дойде при мен, целуна ме по бузата и ме прегърна. Стиснах го силно, държах го, докато не почна да се гърчи, за да се освободи. Пуснах го.
— Закъсняваме — рече ми тя. — Трябва да приготвя Томи, а и ти имаш сума работа. Отивай да припечелиш хляба.
Имах чувството, че ме изритват от летящ самолет, но след като излязох, се почувствах по-добре. Не, то не ме остави — гаденето, усещането за замъгленост, при което от време на време на екрана в дъното на съзнанието ми просветваше нежеланата сцена на убийството, но все пак бях в състояние да се справям с рутинните неща. Обадих се на секретарката си и прегледахме календара за предстоящата седмица. Дори пренасрочих среща с групата на наемателите, за да мога да присъствам на спешното заседание, което Джеймс бе свикал с екипа на „Гардън Стейт“ и новия борд на директорите. След това се заех с телефонните разговори — най-вече с предприемачи, които силно желаеха да участват в проекта, и разговарях, докато не пристигнах в „Кинг Корп“.