Кабинетът на Бен бе отвъд широко пространство, заето с шкафове за документи и бюра на секретарки. Вратата му бе отворена и видях, че говореше по телефона, вдигнал крака върху писалището си. Махнахме си за поздрав и продължих по пътя си. Моят кабинет бе до този на Скот. Неговият бе изцяло остъклен и видях празното писалище.
Поздравих секретарката му и я попитах дали го е виждала.
— Той беше снощи в хижата — рече с усмивка тя. — За десет обаче има насрочено заседание с управата на „Джет“, тъй че можете да се свържете с него по клетъчния му телефон, докато пътува за насам.
Благодарих, влязох в кабинета си и тихо затворих вратата. Имах си самостоятелна тоалетна зад него. Наведох се над тоалетната чиния и повърнах закуската си. Пуснах водата, мъчех се да си поема дъх, примигвах при вида на зеленикавата на цвят кожа на лицето си в огледалото, след това седнах зад писалището си и включих компютъра.
Джесика бе права. Трябваше да прогоня всичко това от съзнанието си.
Появи се екранът, пълен с неотворени електронни писма. Аз само го зяпах. Челюстта ми увисна, погледът ми изгуби фокуса си.
Когато Бен се втурна през вратата, сграбчих ръба на бюрото си и замигах срещу него. Като ми каза, че Джеймс е мъртъв, поклатих глава, все едно, че не разбирах.
— Намушкан с нож — рече Бен. Държеше в ръка клетъчния си телефон и го удряше о дланта си, сякаш искаше да изстиска някаква истина от него. — С ножа на Скот. Онзи, дето го донесе от Африка.
Погледна ме. Челото му беше сбърчено. Устните — свити.
— А Скот го няма.
Потръпнах и поклатих глава, доволен, че получих оправдание да изглеждам тъй пребледнял, както онова свое изображение, което бях видял в огледалото в тоалетната.
— Преди да си тръгне, Бъки ги видял снощи да си говорят с Джеймс в бара. Тази заран трябвало да излязат на лов. Колата му я няма и, доколкото разбрах, Емили не го е чувала.
— Боже мой! — възкликнах.
— Не може да е онова, което си мислят — рече Бен и поклати глава. — Няма начин. Трябва да е нещо, свързано с профсъюза, като Майло.
Седях неподвижен и зяпах в нищото. През гъстата мъгла видях Джеймс да се бори под възглавницата.
— Това ще им кажа — рече Бен.
— На кого?
— На полицията — отвърна той. — Току-що се обадиха. Някой си детектив Маккарти. Поиска да отида в кабинета му в два.
— Ще вземеш ли и адвокат? — попитах.
— Защо?
— Не знам — отвърнах. — Така правят хората. Искам да кажа, защо ще иска да говори именно с теб?
— Не знам. Попита и за теб също.
24
Отидох си право у дома.
Джесика беше до кухненската маса, върху която бяха разтворени плановете на къщата. През прозореца зад нея се виждаха слънчевите зайчета да играят по повърхността на езерото и дърветата по склоновете на хълмовете. От включения говорител на телефона се чуваше архитектът, който с метален глас описваше някакви мраморни колони, които бил видял при последното си пътуване до Ню Йорк сити. Като ме видя, тя ме погледна с изцъклени очи, усмихна се лениво и това ме накара да се сетя за таблетките викодин. Каза на архитекта, че трябва да затваря, но ще му се обади скоро.
— Накарах го да премести септичната яма с още стотина метра по-далеч от къщата — рече тя и прокара пръст по плановете. — Той каза, че нямало нужда, но ако беше дишал миризмата на кравешки тор толкова дълго, колкото мен, щеше да поиска да я премести и по-далеч.
— От полицията искат да говорят с мен — рекох, седнах до нея и зарових глава в дланите си.
Като осъзнах, че не ми отговаря, вдигнах глава.
— Не исках да се обаждам по телефона. Детективът се обадил на Бен. Попитах Бен дали ще вземе адвокат със себе си. Навярно не биваше да го питам, нали?
Тя се присегна и докосна ръката ми.
Вторачих се за миг в нея. Кимна бавно и настоятелно, след което ми светна, че тя чакаше от мен да се престоря, че и двамата не знаем какво се е случило, очакваше да изрецитирам репликите си.