Най-накрая рекох:
— Джеймс.
— Какво се е случило? — попита тя. Тонът й бе спокоен, почти апатичен.
— Намерили са го — отвърнах със странно механичен глас. — Мъртъв е, а Скот го няма.
— Какво имаш предвид с това, че го няма?
— Убийството е извършено с неговия нож.
— О, Боже мой. Значи е убил баща си?!
Само я погледнах, възхитен от спокойния й тон. Ъгълчетата на устните й бяха извити нагоре.
— Трябва да се срещна с ченгето, нали?
— Разбира се — отвърна тя. — Ще те пита за Скот.
— И за профсъюза?
— Може би. Има ли някакво значение? Ти беше с мен.
Усмихна се малко по-широко, мозъкът й цъкаше като часовник, наслаждаваше се на всяка минута от играта си.
Паркирах до ръждивата, боядисана в синьо и златисто патрулка, а Бен спря до мен собствената си кола. Участъкът на Нюйоркското полицейско управление и кабинетът на Маккарти се намираха в едноетажна тухлена постройка току до градския площад в Пуласки. Някога щатските власти са възнамерявали да построят голямо пристанище на Великите езера. Но проектът пропаднал, а магистралата бе прокарана прекалено далеч на изток, за да компенсира недостатъчната търговия. Прозорците на горните етажи на малките тухлени сгради на главната улица бяха или с избелели завеси, или заковани със стари шперплатови плоскости. Магазините имаха изписани на ръка табели и в онези, които все още работеха, имаше лавици от дрехи втора употреба, домакински електроуреди втора употреба или неонови реклами за бира зад строените редици мръсни чаши. Прашни, с изронени ситни камъчета тротоари, нащърбени бордюри и стърчащи колчета от автомати за паркиране, отдавна откраднати или унищожени.
Влязохме двамата с Бен в сградата, аз избягвах зрителния контакт с него. Имаше две тоалетни със сиви врати и подуших мириса на дезинфектанта, който се носеше откъм тях. Жената на рецепцията ни поведе през лабиринт от работни клетки и ни настани върху очукани дървени столове пред кабинет, върху чиято врата бе закована пластмасова табелка с името на Маккарти.
Бен увеси глава и въздъхна. Вратата се отвори и видяхме Бъки с камуфлажна шапка в ръце. Къдравата му коса бе разрошена, очите му — зачервени и влажни повече от нормалното. Под тях имаше морави полукръгове. Тъмните му ириси уловиха моите и не ме пускаха. Коремът ми се надигна и благодарих на Бога, че бе празен. Преглътнах и погледнах към обувките си, изчаквайки сянката му да премине покрай мен, за да вдигна отново глава.
Маккарти бе на около петдесет години. Слаб, с очила със златни телени рамки. Късо подстригана побеляваща тъмна коса. Риза с разкопчана яка и блейзър от туид с малка значка на ревера. Задържа вратата отворена и ни покани да влезем. Седнахме на двата стола срещу бюрото му. Върху него имаше фигурка, изработена от поставки за голф топки, прашен телефон, купчина претъпкани с книжа папки.
— Бива си го, нали? — рече Маккарти и кимна към вратата.
— Бъки ли? — попита Бен.
— Аха — отвърна Маккарти. — Снощи видял някакви отпечатъци в снега.
— Как е станало това?
— Не могъл да заспи — каза Маккарти, взе подложка за писане с жълти листи и химикалка. — Видял следи на подходната алея и ги проследил чак до пътя. Но докато се върне, те вече били засипани от снега. Тръгвали от хижата и водели до следи от автомобилни гуми.
— От колата на Скот ли? — попитах.
Преглътнах жлъчката и се изправих, за да виждам по-добре листите му и ми се стори, че видях записано името си.
— Не. Една от камериерките видяла Скот да отпътува в шест сутринта.
— Скот никога не би извършил подобно нещо — рече Бен.
Беше сключил пръсти, поставил ги бе под носа си, сякаш се молеше и мислеше едновременно.
— Така ли? И кое ви кара да мислите така? — попита Маккарти докато пишеше, след което вдигна глава.
— Имаха голям скандал — рекох, вгледан в телефона на бюрото, но с периферното си зрение следях листите. — Джеймс бе решил да направи компанията публична. Скот не искаше.
Обърнах се към Бен, който ме изгледа свирепо и сви устни.
— Наистина ли? — попита Маккарти.
— Това беше преди две седмици — каза Бен и поклати глава. — Просто един спор. Човек не убива баща си за такива неща.
— Знам — рекох и погледнах намръщен Маккарти, като леко поклатих глава. — Но Скот беше бесен. Не искаше компанията да става публична.
— Колко голям скандал? Имаше ли физическа разправа? — попита Маккарти и насочи химикалката си към нас.
— Ами скочи и сграбчи баща си — отвърнах. — Но нямаше юмруци или други такива.