— Не го ли знаеше и преди?
— Виж, в университета ние бяхме като братя — казвам. — Да, после малко се поотчуждихме. Съпругите ни не се разбираха. А и човек се ангажира с деца и прочее.
— Но той е бил и заплаха — казва психарят.
Свивам рамене и продължавам:
— Човек не сваля жената на приятеля си. Но като си мисля сега, след като си извършил нещо, което аз сторих с Джеймс, разбираш, че няма повече какво да губиш. Какво значение има в крайна сметка? Дали ще получиш една или хиляда доживотни присъди?
— Всеки път, когато си извършвал престъпление, си рискувал — казва той, — и вероятността да те заловят е ставала все по-голяма. Трябва да си бил наясно с това.
— Така ли?
— Не го ли знаеше?
— Беше същото, като си тръгнахме онази вечер от благотворителната вечер с Джони П, сякаш можехме да направим каквото си поискаме, а ако не направиш онова, което искаш, защо тогава те има? Това каза Джесика и аз си мислех, че е права. Човек трябва да живее.
Ние получихме онези самолети — продължих, взрян през прозореца, а мислите ми се носеха в сивото небе, улавяйки чувството на свобода. — Дори когато бяхме вече замесени, можехме да идем където си поискаме, да правим каквото си поискаме. Все едно бяхме богове. На връх Олимп. Над облаците. Правехме го, защото го можехме.
Поглеждам опърпания жълт пуловер; към раздърпаните краища на яката му; към десеткаратовия златен пръстен, и казвам:
— Нали разбираш, така живеят хората. Кинозвездите и милиардерите. Всички останали на света са затънали във вонята, пълзят и се борят за трохите хляб.
Като дете винаги рисувах водата с яркосиня боичка — цвят, който не бях виждал, докато не посетих Бермуда. И скалите — също, огромните вулканични скали, като на детска рисунка. Чисто черни. Прогнозата за времето в Сиракюз беше за седмица с облаци, студ и дъжд и Джесика каза:
— Хайде да се махаме от тук.
Уговори Ейми да гледа Томи три дни, за да не пропуска училище, след което резервира апартамент в „Коръл бийч клъб“. Отлетяхме за там, само двамата, все едно отивахме да пием по кафе. Каза, че и двамата сме имали нужда да се махнем и беше права.
Когато кацнеш на някой остров с големия частен самолет, хората се разтичват да те обслужат. Отварят ти вратите, за да влезеш. Създава се една забързана атмосфера, хората се трудят непрестанно, дори когато хвърлят крадешком погледи към теб и красивата ти жена.
До клуба ни отведе лимузина. Спряхме за минута на терасата, да вдишаме мириса на живи растения и соления ветрец, който се носеше от морето. Розовият плаж блестеше под яркото слънце, в клоните на дърветата чуруликаха птички. Далеч над водата бяла граблива птица с разперена като хвърчило опашка се спусна от стотина метра височина и се гмурна с плясък.
Когато се качихме в стаята си, багажът ни вече бе там — отворен — и ни чакаше. Бризът къдреше прозрачните бели завеси, които галеха ръба на голямото легло, което, помислих си, бихме могли да използваме веднага. Но Джесика искаше да излезе на слънце и ме отблъсна с обещание за нещо по-специално вечерта.
Тъй и не разбрах какво щеше да бъде то, но целият следобед на плажа я зяпах в онези нейни бели бикини, досущ като двамата тийнейджъри, които ходеха непрекъснато напред-назад по брега.
— Това е второто ми любимо място на света — рече тя сънливо.
— А кое е първото?
— Знаеш, че обичам Комо. Искам някой ден да живея там. Италианците знаят как да живеят. Храната. Виното. Господи, как ми харесва там.
— Като приключим с проекта, ще отидем — рекох.
— Добре.
Тя заспа усмихната.
Аз се печах на слънцето и я гледах, докато не зърнах управителя на хотела, който прекосяваше плажа, облечен в синия си двуреден костюм, затъвайки с черните си мокасини „Гучи“ в пясъка. След като разбрах, че се е насочил към нас, се поизправих на шезлонга си и свалих слънчевите очила.
— Господин Коудър? — рече той с едва доловим британски акцент. — Много съжалявам, че ви безпокоя, сър, но изглежда ви търсят по спешност.
Изправих се с разтуптяно сърце и свит на топка стомах, помислих си, че ето, пак нещо ни се случи.
Джесика се събуди. Изправи се в седнало положение и ме погледна над рамките на слънчевите си очила. Гърбът й бе като вдървен.
Облякох ризата си и я закопчавах, подтичвайки до управителя по плажа; минахме покрай басейна и влязохме през стъклените врати. По средата на мраморното фоайе, до една висока бяла колона, имаше бамбукова масичка с телефон.
В ъгъла бръмчеше тихо машина за лед, един папагал цвъртеше увиснал с главата надолу в бронзовата си клетка до прозореца. Запуших едното си ухо и вдигнах слушалката