Изскочих от колата и дръпнах един бригадир.
— Къде е Бен Еванс?
Мъжът посочи нагоре, към върха на кулата. Там между гредите бе съоръжена платформа и видях трима мъже надвесени над импровизирана маса. Имаше асансьор с една клетка и голям червен и зелен бутон. Влязох, натиснах зеления и поех нагоре. Екскършънът ставаше все по-малък и по-малък. Всички останаха в него, но ми се стори, че виждам лицето на Джони Г. да се взира нагоре през предното стъкло.
Асансьорът спря, отключих клетката и излязох на нощния въздух. Оттук се виждаха гирляндите светлини на моста „Джордж Вашингтон“, а отвъд него — сиянието на Ню Йорк сити. Бен и двамина от „О Би Джи“ разглеждаха някакви планове, от време навреме се надвесваха от перилата на платформата да посочат това или онова. Отидох до масата и застанах там в очакване да ме забележат.
Двамата от „О Би Джи“ се сепнаха първи, погледнаха към мен, после — към Бен, докато той не се усети, че нещо се бе променило и вдигна глава.
— Тейн.
— Какво е това?
— Кое?
Грабнах каската от главата на мъжа, който бе най-близо до мен, и забих пръст в емблемата на „О Би Джи“.
— Това! — изкрещях.
Той се обърна към двамината мъже от „О Би Джи“ и ги помоли да ни оставят насаме за минутка. Те се качиха в асансьорната клетка и скоро изчезнаха от полезрението ни.
Бен пое дълбоко дъх и рече:
— Те крадяха.
— Кой? Какво?
— „Кон Трак“ докараха хора от профсъюза. Имаше два камиона, пълни с оптични кабели, а сега има само един. Срязаха ключалката на оградата.
— Това може да е дело и на други — рекох. — Не можеш да отстраниш компания като „Кон Трак“ от такава поръчка.
— Направих го — отвърна той. — Това е само едно от нещата. Онези хора просто идваха на работа и сядаха да играят карти. Това са глупости, Тейн. Ти ми каза да строя. И ето, това правя.
— Имаме договор с „Кон Трак“ — рекох. — Просто ги върни на работа.
Бен ме гледа известно време, след това се извърна към моста. Асансьорът се върна и издрънча. Гърдите му се повдигаха и спускаха все по-ускорено. Най-накрая се обърна отново към мен.
— Разбирам — рече той и пристъпи към клетката.
Препречих му пътя, вгледах се през правоъгълните стъкла на очилата му в яростните му сини очи. Представих си как го бутам през тези високи седемдесет сантиметра перила и приключвам всичко на място. Злополука. Подхлъзнал се и край.
— Какво разбираш? — попитах през зъби.
— Всичко — отвърна той.
33
Вдишвам дълбоко, издишвам през носа и казвам:
— Индианците апахи са твърдели, че човек преценява силата на един мъж по враговете му.
— Смяташ, че Бен ти е бил враг? — пита психарят.
— Джони Г. бе моят враг. Искаш да кажеш, че съм минал откъм другата страна ли? Казвам го. Моите врагове бяха приятелите ми.
— Най-опасният вид врагове — казва той.
— Опасни ли? Опасен беше Бъки — рекох.
— Ловният водач ли? — пита психарят.
Кимам и казвам:
— Дори Джеймс знаеше, че у него има нещо. Беше неумолим. Веднъж бяхме на лов в планините в Ню Мексико и ни връхлетя неочаквана буря. Стъмняваше се и водачите събираха всички хора в лагера.
Вятърът свиреше през цепнатините на хижата, не голяма хижа като „Каскейд“, а проста дървена колиба, и когато последната група се прибра, през вратата нахлу три инча сняг, преди да успеем да я затворим. Точно тогава забелязах, че две ченгета от Бостън липсваха. Бяха останали да дебнат един лос, докато водачът им бе по следите на друг ранен лос заедно с онзи, който го бе ранил.
Джеймс попита водачите от Ню Мексико кой ще отиде да ги потърси, а те се ококориха и му казаха, че разстоянието до тях било осем мили, минавало се през два прохода и било невъзможно да стигнат до тях в тази буря, камо ли пък да се върнат. Бъки не изрече и думица. Имаше спорове, изрекоха се доста горчиви думи и никой не забеляза какво прави Бъки, докато той не нарами раницата си и не излезе от хижата. Десет минути по-късно вече беше тъмно като в рог, водачите извадиха водка и започнаха да употребяват думата „самоубийство“ така, сякаш той вече се бе обесил на гредите на тавана.
Психарят ме поглежда и изчаква.
— Никой не знае как го направи — продължавам и барабаня с пръсти по масата. — Ченгетата дори не бяха в съзнание. Беше пет часът сутринта, когато той влезе през вратата, преметнал по един на всяко рамо.
Не съм глупав — рекох. — Не съм искал да ме хванат.