— Не си поканила Вайтър? — рекох, докато преглеждах списъка на закуска. — Той приготвя бялата лазаня.
— Реших да се спра на агнешки котлети — каза Джесика, докато сипваше пържени яйца в две чинии, които донесе и постави пред мен и Томи. — Масите ще бъдат украсени с рози.
— Може ли и аз да дойда? — попита Томи.
— Изпий си портокаловия сок, приятел. Това е свързано с работата събитие, но след няколко години вече ще си достатъчно голям, за да ловуваш и ще идваш с мен — отговорих, протегнах ръка и го разроших. Погледах над главата му към Джесика. — Как можа да не поканиш Вайтър?
— Хората вече не ядат спагети толкова късно — рече тя и постави чинията на масата. — Тук става дума за теб, за нас, за нашите приятели. Джеймс го няма вече.
Намръщих й се, погледнах към Томи.
— Какво има? — попита тя. — Ние с Томи вече говорихме за това. Същото е като в „Цар Лъв“ — цикълът на живота. Всичко, което е било живо, трябва и да умре.
Потръпнах и поклатих глава.
— Ти се погрижи за лова — рече тя и ме потупа по гърба. — А аз ще се заема с храната и със списъка на гостите. И без друго вече е твърде късно.
Тя улови списъка и го издърпа от ръцете ми. Взех вилицата си. Тя седна пред компютъра, поставен върху бюро в единия ъгъл на кухнята, за да провери електронната си поща. Джесика не закусваше.
— Мога да му се обадя — рекох, докато обирах с хапка препечен хляб последния жълтък от чинията си. — Вайтър ми харесва.
Джесика продължи да набира някакъв текст, без да откъсва очи от екрана.
— Иди си вземи чантата, Томи — рече тя.
Въздъхнах, изправих се и отнесох чиниите си в мивката. Багажът ни бе приготвен и поставен до входната врата. Натоварих го в хамъра, който Джесика бе купила, за да замести моя ескалейд. Когато й казах, че сме готови, тя излезе, подсвирквайки си, с ръце, пъхнати в джобовете на кафяво кожено палто, последвана от Томи, когото щяхме да откараме до училище. Взех го в скута си и му дадох да шофира хамъра по подходната алея.
Денят в хижата бе изпълнен с работа. Към мен и Джесика се задаваха непрекъснато въпроси и ние установихме „щаба“ си в заседателната зала до главния вход на хижата, като персоналът щъкаше напред-назад и жужеше като рояк пчели.
Освен това трябваше да се занимавам и със строежа на „Гардън Стейт“. Ден не минаваше без някакво оборудване или материали да не изчезнат по загадъчен начин. Медни тръби на стойност половин милион долара — с цената на злато. Два самосвала. Дузина генератори. Един ден дори изгубихме десет преносими тоалетни. Джеси ме увери, че получаваме своя дял от всичко изчезнало, а аз уверявах служителите си, че това просто е част от нещата, когато въртиш бизнес в щата.
Някъде след обяда осъзнах, че сума от останалите без отговор въпроси относно откриването на лова могат да бъдат решени единствено от Бъки. Кои ловци в кои коли ще се качат? Кога ще тръгне първата група? Ще сервираме ли кафе в чакалата?
— Виждал ли си го? — попитах Марти, управителят на хижата, когото Джеймс бе примамил от хотел „Риц-Карлтън“ в Нейпълс, Флорида.
Марти сви рамене и каза, че не го бил виждал. През целия ден.
— Прати някого да го намери — рекох. — Трябва да решим някои въпроси с него. А, Марти, и погрижи се да занесат дузина жълти рози в спалнята.
— Не червени, така ли?
— Помирисвал ли си някога червена роза? Те вонят. Жълти да бъдат.
До четири следобед не видях повече Марти. Бях долу, в голямата заседателна зала с Дейв Уикършъм, един от архитектите, проектирали хижата. Дейв бе извадил бележника си и бе разтворил върху масата план на залата. Показах му къде искам да бъдат поставени пътечките за тичане и плазмените екрани. След като ръководех компанията, а „Каскейд“ бе нейна собственост, можех да си правя каквото си поискам и имах намерението да превърна това място в свое.
— Винаги съм се питал защо Джеймс не го направи? — рече Дейв, докато си отбелязваше местата.
— Защо да тренираш на пътечка, като можеш да вървиш навън? — рекох. — Не помниш ли?
— О, Боже, тези ужасни преходи — каза Дейв и поклати глава. Нагоре-надолу и през онова ужасно блато до имота на Хюз.
Но — продължи той, следа като се загледа за миг в нищото, — човек поне можеше да види това-онова.