Погледнах към площадката. Бумтящите машини тресяха земята и свежият мирис на прясно изкопана пръст се смесваше с дима от ауспусите им. Едва тогава забелязах, че боядисаните в червено машини бяха с емблемата на „Кон Трак“. Направих две крачки към площадката, привлечен от нейните мащаби, но веднага се върнах към къщата и масата с чертежите.
— Какво, по дяволите…? — възкликнах, преди да са успели да обърнат глави към мен.
— Тейн — рече Джесика, изтича до мен и ми лепна една целувка по бузата. Тя също беше с работни ботуши и с поръбено с мек вълнен плат дънково яке. — Започнахме.
— Къщата ли? — попитах и огледах сърдитите мъже с работни комбинезони.
— Джони каза, че имали няколко машини, които могат да изкопаят основите за два дни — рече тя. — И няма да ни струва нищичко.
— О, значи безплатно, така ли? — повиших тон.
Тя се намръщи. Кимнах й и двамата се качихме горе. Джесика затвори внимателно вратата и се обърна смръщена към мен.
— Мислех, че ще се зарадваш.
— Да видя яма в имота си ли?
— Така си спестяваме почти сто хиляди. Джони каза, че просто щели да дойдат и да изкопаят бързо основите, докато нямат работа на строежа. Не разбирам защо правиш това.
— Джони, значи — рекох, поклатих глава, взрях се в лицето й. — Кога, по дяволите, говори с него?
— Чухме се по телефона — отвърна тя. Беше стиснала силно челюсти, предупреждаваше ме.
— Не можеш да изкопаеш такива основи просто ей тъй, между другото — рекох. — Само докарването на тези машини тук струва трийсет хиляди. Тук има техника за десет милиона долара. Нищо не е безплатно.
— Е, формално погледнато — каза тя, — те не са тук.
Вдигнах ръце и ги разперих към големия панорамен прозорец, зърнах за миг червените чудовища, които впиваха стоманените зъбци на кофите си в земята.
— Страхотно. Това е страхотно — рекох и се обърнах към нея. — Вече закъснявам с две седмици от графика си, а тук, в задния си двор имаме техника за десет милиона долара. Нямаш представа какви ги вършиш.
— Чакай да ти донеса едно питие — каза тя.
— Не ща питие. Искам да престанеш да насилваш нещата.
— Това насилване ни изведе дотук — рече тя, извади бутилка вино и измъкна с тирбушон тапата й. — Помисли си какво щеше да стане, ако бе достатъчно настоятелен в онази нощ, когато умря бебето ни.
Вторачих се в нея, забелязах зачервените ръбчета на очите й, злобната острота на фокуса им.
— Значи ще го направиш, така ли? — попитах и гласът ми се разтрепери.
— Искаш ли да играем на Xbox-а?
И двамата се обърнахме. Томи бе слязъл долу, нахлупил наопаки бейзболна шапка с логото на „Сиракюз“.
— Какво ще кажеш да поиграем, след като се върнем? — отвърнах. — Ще вечеряме навън. Иди се преоблечи, приятел, става ли? И хвърли тази шапка.
Той сви рамене и се качи отново горе. Двамата с Джесика се взряхме един в другиго.
— Вземаш ли от онзи викодин? — попитах тихо.
— Питаш, защото казвам онова, което и двамата знаем ли?
— Питам, защото постъпваш безразсъдно — отвърнах.
Лицето й се изкриви в гримаса, след това се отпусна. Тя се усмихна.
— Всичко ще бъде наред, чуваш ли? Те вече са тук. Ще изкопаят основите и ще се върнат на строежа. Ще отида да им кажа да побързат. Защо не махнеш този костюм и не отидем да вечеряме. Томи е гладен.
Поклатих глава, въздъхнах и се качих горе да облека чифт дънки. Влязох в банята да се погледна в огледалото. Нямаше го. Гола стена, разтрошен гипс там, където е било лепилото. Имаше друго огледало, на гърба на вратичката на гардероба й. И него го нямаше. Влязох в спалнята за гости, в нейната баня. Никъде нямаше огледала.
— Томи — извиках и синът ми подаде усмихнат глава през открехнатата си врата, — има ли огледало в твоята баня?
Лицето му посърна и той сви рамене. Влязох, минах покрай големия телевизор и кълбото от кабели, дистанционни устройства и пултчета за управление, и надникнах в банята. Нямаше огледало. Декоративното огледало долу, във вестибюла, бе заменено с картина.
Влязох в библиотеката си. От там през два прозореца можех да виждам в голямата всекидневна на партера. И ето я там — с онези мъже, да обсъжда изкопа си. Лицето й грееше, тъмната коса бе причесана зад ушите й, сочеше ту чертежите, ту машините, след което всички се разсмяха.
Седнах зад писалището и насочих вниманието си към блестящите като скъпоценни камъни светлини на отсрещния бряг, които гаснеха една подир друга. Езерото потъмня, машините спираха една по една, докато най-сетне не настана потискаща тишина. Чух я да се сбогува, сетне — стъпките й по стълбите. Застана зад мен.