— Наистина ли смяташ, че всички там са били твои приятели? Виж, още нищо не е загубено. Ето защо поисках да се видим. Но ти трябва да направиш нещо. Говори с Бен. Измислете нещо. Ако двамата обедините усилията си, ще можете да се справите.
— А ако не го направим? — попитах, макар вече да знаех отговора.
Майк се усмихна и рече:
— О, хайде сега. Това е като в политиката. Правиш съюзи, коалиции. Вие двамата се познавате толкова отдавна. Ще се справите.
Прицели се в съвършено бялата топчица и я удари с все сила. Гледах я, докато можех — докато не се превърна в едва забележимо петънце, което потъна в огромното пространство.
43
Седях в бара на „Даниъл“ и пих водка с тоник, докато зъбите ми не изтръпнаха. Всички сервитьори носеха еднакви тъмни костюми и розови вратовръзки с жълти райета, ала тапицираното с кожа столче до бара бе достатъчно удобно, за да не поискам да се преместя. Когато видях бармана да се ококорва, се обърнах и зърнах Джесика да съблича палтото си от норки до мястото на метр д’отела.
Косата й бе гъста, тъмна и лъскава като палтото, беше пригладена назад с тънка диамантена диадема. Беше облечена с рокля в перлен цвят с дълбоко деколте, носеше обувки с високи токове. Небрежно сложеният грим обаче й придаваше вид на момиче на повикване. Станах и й махнах за поздрав. Тя дойде при мен, разтворила ръце, и ме целуна по устните.
Метр д’отелът ни попита дали бихме искали да седнем на маса и ние го последвахме в салона за вечеря, където високите колони и дългите плътни завеси правеха тавана да изглежда на мили разстояние. Мраморният под в средата на залата бе леко хлътнал. Той ни поведе по галерията към една маса, сгушена в ъгъла, от която се виждаше цялата зала. Понечих да седна, но Джесика стоеше като вцепенена, извърнала и свела глава надолу.
— Бихме ли могли да седнем някъде другаде? — попита тя, все още извърната.
— Това е най-добрата ни маса — каза с лек смях метр д’отелът. — Особено за господин Коудър.
Отместих поглед от Джесика към метр д’отела, а после към огледалото в златна рамка.
— Какво ще кажете за ей там? — рече тя и посочи срещуположния ъгъл, където имаше маса, заобиколена почти изцяло от висока турска шатра.
— Там е мястото за партита — рече метр д’отелът. Като видя стодоларовата банкнота, която му бях приготвил, се поколеба. — Имаме празненство, което трябва да започне в девет и половина.
Отброих още девет банкноти.
— Насам, моля — рече той с дълбок поклон.
Влязохме под пурпурната палатка с жълти вертикални райета и остър връх. Трима сервитьори бързешком заприбираха всички прибори и чаши, освен онези в края на масата, където седнахме.
— Романтично — каза Джесика. — Благодаря ти.
Поръчахме бутилка „Дом Периньон“, но им казах да ми донесат междувременно още една водка с тоник. След което останахме насаме.
— Какво стана? — попитах, след като допих питието си.
— Срещата ти с Майк Алън не мина добре, така ли? — запита на свой ред тя.
— Не, добре мина — отвърнах. — Политики. Искат да се държа сговорчиво с Бен.
Джесика присви очи и сведе поглед към масата. Един сервитьор ми донесе новото питие.
— Бен, значи — рече тя, когато той се оттегли и скръцна с дребните си зъбки.
— Бизнесът си е бизнес.
— Бизнес ли беше онова, което се опита да направи с мен? — попита тя и очите й блеснаха.
— Той не е мой приятел.
— Да, не е — рече тя и поклати глава. — Той е по-лош, отколкото изобщо можеш да си представиш. По-лош дори от онова, което се опита да ми стори.
Пресегнах се и положих длан върху китката й.
— Видях се с Джони.
— Мостът „Вашингтон“, значи — рекох и поклатих глава. — Защо не ми каза?
— Опитвам се да помогна и на двама ни — отвърна тя с повишен тон и издърпа ръката си.
— Този човек е мафиот.
— Този човек е наш съдружник — рече тя и ме изгледа бясна. — Това е бизнес.
Грабнах чашата си и я изпих до дъно, след което я тръшнах на масата и я погледнах не по-малко бесен.
— Точно така — каза тя. — Вземи си лекарството. Упой се до пълна забрава.
— А ти не можеш дори да се гледаш в огледалото, нали? Вземи още едно хапче.
— Бен Еванс ще се опита да вземе записите от скенера на ретините за Ф-Б-Р! — рече тя и се наведе напред, кипяща от гняв.
— Ти ми каза да го направя — само да си покажа окото на скенера и да си тръгна.
— Нямаше да е лошо, ако ми беше казал, че е възможно скенерът да има и записващо устройство.
— Ти беше човекът, който дърпаше лостовете — рекох. — Дръпнала си погрешния и сега искаш да обвиниш мен.