— Но…
Тя вдигна ръка да ме прекъсне.
— Отивай на срещата си. Хайде. Закъсняваш. Имай ми доверие.
Спрях пред главния вход на хижата и влязохме вътре. Тя ми каза да не се безпокоя и изчезна зад вратата на библиотеката.
Японците подхвърляха деветцифрени суми така, сякаш не представляваха нищо. И в моето съзнание бяха нищо. Нито едно число нямаше да има значение, ако не съумеехме да спрем Бен.
Бях се вторачил в главния банкер, но едва го виждах, когато вратата на заседателната зала се отвори рязко. Видях очите на Джесика. Тя промуши пръст и ми даде знак да изляза.
Извиних се, кланяйки се дълбоко, измъкнах се и я последвах към библиотеката. Очите й блестяха.
— Той идва насам — рече.
— Тук ли?
— В Западната хижа.
Западната хижа бе първата, построена от Джеймс, когато купил парцела. Намираше се посред гората, на почти половин миля разстояние от главната хижа.
— Как го примами?
Тя положи длан върху ръката ми.
— Просто го направих.
— Той какво си мисли? Че ще спи с теб?
— Мисли, че съм изпаднала в беда. Намира се на „Труей“. Вече пристига.
— Чакай да приключа там — рекох и кимнах към заседателната зала.
— Не се притеснявай — отвърна Джесика. — Току-що е тръгнал от Рочестър. Разполагаме с около два часа. Не прави нищо необичайно. Приключи към четири часът и дай на всички да разберат, че отиваш на лов.
Японците бяха доволни да свършим в четири, без друго бяха изморени от полета и часовата разлика и искаха да пийнат по нещо в горещия басейн преди вечеря. Изнесох им цяло представление как ще изляза на лов за елени. Облякох камуфлажни дрехи, взех радиостанция и пушката си „Бенели“, дванайсети калибър от гардероба, който някога принадлежеше на Джеймс. Дишах ускорено, плитко, сякаш имах нужда да помисля, но Джесика мислеше и за двама ни.
Чакаше ме в хамъра, приведена на задната седалка, за да не я види никой, че тръгва с мен.
Резерватът представлява голям квадрат от гори, пресичани от потоци, които се леят от двете страни на хребета на север и на юг. В югозападната му част, на върха на продълговатите, изпружени като пръсти на човешка ръка хълмове, се намираше Западната хижа. В подножието им откъм западната и южната страна имаше дълбоко блато. Покрай бреговете му се точеше калната пътека на елените към водата.
Когато спряхме пред хижата, Джесика посочи към гората и рече:
— Чакай там. След като той влезе вътре, излез от колата и чакай отстрани.
Там бе „персоналното“ чакало на Джеймс, изградено в короната на стар бряст, досами хижата. Дървена „кутия“ с размери метър на метър и двайсет, боядисана в защитен цвят, на почти три метра височина в дървото. Не се виждаше от пътя, но от него имах изключително добра видимост към подхождащия към хижата път.
Влязохме в нея и Джесика ме накара да запаля огън.
— Все едно съм тук и го чакам — рече тя.
Намекът за интимност ме побърка и се запитах дали тя не го направи нарочно.
Разбрах, че е така, когато каза:
— Забрави за онова, което се опита да направи с мен на Санди Бийч. Става въпрос за двама ни. За семейството ни. Ако не го направиш, с нас е свършено.
Даже нещо по-лошо — добави после.
Кимнах, опитах се да преглътна сухата буца, заседнала в гърлото ми. Поспорихме дали да го застрелям отблизо, най-накрая тя се предаде и осъзна, че щеше да бъде по-добре да го прострелям отдалеч. Не исках да виждам лицето му. Не можех.
— Тогава си стой в чакалото, по дяволите, но не пропускай. Върви — рече, целуна ме силно и ме избута през вратата. — И не се показвай.
Чакалото в дървото бе на не повече от десетина метра от пътя — лесен изстрел за всекиго. Трябваше да изчакам, докато той излезе. Тя щеше да говори с него, да се увери, че чипът със записа е у него. Ако се окажеше така, щеше да светне лампата над входната врата, когато той си тръгва.
И тогава трябваше да го направя.
Слънцето вече се стопяваше от оранжево към червено, преди да изчезна в тъмната паяжина на дърветата, с които бе обрасъл съседният хребет. Тръгнах по пътеката и в гората бе тихо, ако се изключи тихото пропукване на съчките под стъпките ми.
Изкачих се по стълбата, отпуснах се върху тапицираната седалка, задъхан, но тих. Облегнах се назад и зачаках, знаех, че остават още двайсет минути преди гората да оживее отново с цвъртенето на търсещите храна горски зидарки и катерици. Чух в далечината плясъкът на вода, когато първата сърна напусна скривалището си и се спусна към езерото.
Започнах да разнищвам случващото се, досущ както човек разплита заплелата се корда на въдицата си, развързва едно възелче, колкото да установи, че то е само малка част от по-голямо заплитане. Не изпитвах познатото спокойствие, което ме спохождаше, когато седя неподвижен в гората. Не чувствах контакт с природата. Бях потънал в нея, но имаше нещо извратено и тъмно.