Когато чух гумите на кола да хрущят по чакъла на алеята, сърцето ми сякаш се уголеми и адреналинът шурна в кръвта ми като от спукан радиатор. Задъхах се, мускулите зад ушите ми затрептяха. Приклекнах и замръзнах на място, като с все сили се стремях да заглуша неравното си дишане.
Видях белия лексус през един процеп в дъските на чакалото и стомахът ми се сви. Бен излезе и пъхна ръце в джобовете на кадифеното си яке от „Л. Л. Бийн“ и изчезна в малката хижа. Беше стиснал силно челюсти и под мръсната му руса коса се виждаше едно намръщено лице. Седнах отново на седалката, поставих дулото на пушката си върху перилата и фиксирах червената точица на лазерния прицел върху входната врата.
Не я изпусках из очи и мина сякаш цяла година, докато се молех лампата над входната врата да не светне, когато той си тръгне. Но вратата изскърца, отвори се и лампата веднага светна.
Проследих го с червената точица, насочена в средата на тялото му. Беше изминал половината път до колата си, когато Джесика изскочи на площадката пред входа и изкрещя: „Направи го по дяволите! Веднага!“
Затворих очи и дръпнах спусъка.
45
Усещах тежест в гърдите си, въздухът изведнъж стана прекалено разреден. Отворих бързо очи, за да видя бледите черти на лицето на Бен да проблясват към мен, преди той да хукне от алеята към една криволичеща пътека.
— Настигни го! — изкрещя Джесика.
Едва не паднах от чакалото, някак си изгубих представа за времето, докато слизах по стълбата. Изтичах нагоре по склона към онова място на алеята, от което Бен бе изчезнал. Чувах все още как Бен троши клонки по пътя си от другата страна на хълма. Може би щях да го улуча. А може би — не. Клонките пращяха. Зърнах някакво движение и хукнах по пътеката, вдигнал пушка на рамо, отчаяно търсех чисто пространство, за да се прицеля.
Видях размазания му силует да се появява на една поляна, неприкрита от дървета, на стотина метра разстояние. Стрелях отново. Гърмът на патрона бе последван мигновено от тъпия звук на изстреляния куршум. Бен се строполи, но отново се изправи и побягна. Стрелях като обезумял по тичащия силует. Той зави надолу по склона, залегна, след това скочи в един гъст шубрак. През него минаваха следи от елени, кални пътечки, през които не би могъл да минеш другояче, освен пълзешком.
Стигнах до мястото, където мислех, че се е скрил и спрях. Положих длани върху коленете си и се опитах да успокоя дишането си, за да мога да чувам. Но когато собственото ми пухтене стихна, не можах да чуя нищо. Нито щурци, нито жаби. Малките животинки или се криеха от идващата зима, или бяха измрели. На седем-осем метра от мен дърветата и храсталаците чезнеха в здрача. Вече почти се бе стъмнило.
Погледнах към алеята и видях силуета на Джесика, взираща се в мен. Промъкнах се покрай шубрака, първо надолу — към блатото, после по пътеката покрай водата, след това се изкачих по другия склон до хребета, откъдето можех да видя тъмните очертания на хижата и алеята, на която бе спряна моята кола и лексусът на Бен току зад нея. Джесика ме забеляза и се затича към мен, притиснала ръце към гърдите си, за да се предпази от вечерния студ. Спуснах се към алеята и към нея, като се спирах на всеки метър, за да се ослушам за шум откъм храсталаците. Нищо.
— Къде е той? — попита задъхана Джесика. — Какво още чакаше, по дяволите?
— Не знам — отвърнах шепнешком. — Хайде. Сигурен съм, че го улучих.
Имах в джобовете на палтото си чифт камуфлажни ръкавици. Сложих ги и отворих вратата на колата на Бен. Лампичките вътре светнаха и зазвъня звънче, докато не извадих ключа. Затворих вратичката и се огледах. Видях от другата страна на ниския хребет фаровете на идваща по крайезерния път кола. Чувах бръмченето на двигателя й. Потиснах страха си и замръзнах на място, затаил дъх, вслушвайки се в шума на колата, приближаваща по алеята, взрян с широко отворени очи в болезненото изражение на Джесика.
Колата подмина.
— Трябва да го намериш — рече Джесика.
— Необходим ми е фенер.
— Знаеш ли как да го направиш?
— Просто следваш кървавата диря.
Тя ме последва към хижата. Влязох и намерих дълго метално фенерче, Джесика също взе едно, след това се върнах на пътеката и се изкачих на половината на склона. Не бях съвсем наясно къде точно Бен се бе мушнал в шубрака, но бях сигурен, че това бе пътеката. Тя се спускаше от алеята надолу, почти до самото блато и бе почти шейсет метра дълга.